Рузвелт също се усмихва, двамата стискат ръце, които остават сплетени в този поздрав сякаш цяла вечност, като че ли никой от двамата не иска първи да прекъсне ръкостискането. През следващите два дни Чърчил продължава упоритото ухажване. Не знаем точно какво си казват един на друг при тази първа Атлантическа конференция — прекия предшественик на НАТО, но знаем, че Чърчил дава всичко от себе си. Неговата мисия е да изгради усещане за обща съдба, да въздейства върху естествените инстинкти на Рузвелт и да превърне Щатите от далечни и състрадателни роднини в истински съюзници в кръвопролитието.
Още преди да отплава към Канада, Чърчил вече се е опитал да създаде това настроение. "Току-що отплавахме — жизнерадостно съобщава той на Рузвелт в кабелограма. — Точно преди 27 години швабите започнаха последната си война. Този път е задължително да свършим нещата както трябва. Два пъти е повече от достатъчно."
"Ние" да свършим, а?
Че и "два пъти"?
Това сигурно е прозвучало доста високопарно в Белия дом. Никой във Вашингтон не е поемал никакви ангажименти да вкара страната в още една световна война, да не говорим за изпращане на американски войници.
Но Чърчил усърдно работи по тази идея: за двата народа, обединени от един език, идеали, култура. Не е ли естествено да бъдат обединени и срещу общ враг?
В неделната сутрин се провежда богослужение. Екипажите на двата кораба многозначително са омесени и в един глас пеят химни — избрани от Чърчил — които изразяват точно това общо наследство: два предимно протестантски народа, заедно изправени срещу един злокобен и преди всичко езически режим.
Те пеят "Напред, Христови воини" и "О, Боже, помощ в древността". Накрая заедно изпяват традиционната молба за божествената милост към онези, поели с кораби по моретата: "За тез страдалци в морската шир" (For Those in Peril on the Sea). Британските моряци от този кораб знаят много неща за страданията в морската шир.
Едва преди няколко месеца корабът е участвал в преследването на германските бойни кораби "Бисмарк" и "Принц Ойген". Матросите, които пеят химна в този ден, са видели с очите си как другият кораб в операцията, HMS Худ (същият, който откри огън срещу французите в Оран) избухва в огромна огнена топка. Те са толкова близо до ударения кораб, че се налага да променят курса и да минат право през останките на "Худ" — едно бедствие, което коства живота на 1419 офицери и екипаж. "Принцът на Уелс" също е ударен и неколцина от екипажа загиват. Съвсем неотдавна по палубите му се е ляла човешка кръв — и все пак ето ги палубите днес, с разпънати по тях маси и ястия с дивеч.
Ето това е посланието от Великобритания до Америка: ние се бием, ние умираме, но сме достатъчно корави да го понесем. А вие?
От уважение към обездвижения Рузвелт двамата лидери пеят и се молят заедно седнали. Чърчил е сложил очилата си с черни рогови рамки, за да вижда текста. Стотици матроси са строени под огромните 14-инчови оръдия на този обречен кораб. Гърлата са свити от вълнение, а в очите на мнозина има сълзи. Репортерите споделят помежду си, че в момента са свидетели на историческо събитие.
Най-накрая срещата на върха приключва. Публикува се комюнике, високопарно озаглавено Атлантическа харта. Чърчил поема на бурното плаване обратно към Великобритания, донасяйки със себе си… какво?
Ужасната истина — която той майсторски се опитва да скрие от парламента и от обществото — е, че въпреки цялата пищна драматургия той няма почти нищо реално, което да покаже.
Британският кабинет светкавично одобрява Атлантическата харта. Конгресът на САЩ обаче отказва даже да хвърли един поглед върху документа, камо ли да го ратифицира. Ето как военният аташе на Чърчил, Пън Джейкъб, обобщава унинието на британската делегация, докато тя се носи обратно към родината по сивите вълни на Атлантическия океан: "Нито един американски офицер не показа и най-малкия интерес да участва във войната на наша страна. Те са очарователни хора, но изглежда, живеят в свят, който е много различен от нашия".
Андрю Шивиъл, британски държавен служител от Стоктън, записва в дневника си, че се почувствал "в някаква безтегловност, когато всичко свърши, с неясно чувство на неудовлетвореност". От цялото това начинание британците получават само 150000 стари пушки; но не и американски войски — нито даже помен от обещание да бъдат изпратени такива.
Поглеждайки назад, ни се струва почти невероятно, че е било нужно толкова много време — цели две години и четири месеца — преди САЩ да се присъединят към Великобритания във войната срещу Хитлер. А на завладяния континент евреи, цигани, хомосексуалисти и други групи вече са задържани и убивани, макар все още не системно.