Нацистката политика на расистки убийства все още не е толкова добре известна на обществото, колкото става по-късно, но не е и държана в тайна. Как са можели американците да останат настрани и да бъдат в мир със своята чест и съвест?
Отговорът на този въпрос е да го погледнем от обратната страна. Това е една война, която все още не застрашава жизнени американски интереси, на един далечен континент, където още помнят неотдавнашните кланета, засрамили цялото човечество. Как може който и да било политик правдоподобно да обясни на майките в Канзас, че е тяхно задължение да изпратят синовете си на смърт в Европа? И при това за втори път?
Още от наставленията на самия Джордж Вашингтон водещ принцип на американската политика е републиката да стои далеч от забъркване в чуждестранни конфликти. Мнозина американци все още не могат да простят на Удроу Уилсън, задето ги въвлича в Първата световна война; мнозина американци са скептични за Великобритания; мнозина други се отнасят с открита враждебност.
Колкото и странно да изглежда днес, тогава има много хора, които смятат британците за сбирщина арогантни империалисти, които са подпалили Белия дом през 1814 г. и които явно имат таланта да успяват да убедят други хора да се бият за тях.
И кой се е опитвал да покаже обратното? Със сигурност не ужасният Джоузеф Кенеди, който е отзован в края на 1940 г., след като достатъчно е навредил на британската позиция, нито пък британският посланик във Вашингтон. Защото той не е друг, а нашият стар познайник граф Халифакс: върлинестият привърженик на примирието, който лично ходи на лов с Гьоринг.
Халифакс е британският пратеник, натоварен да намери тънката струнка на съчувствието в Съединените щати — и никак не се справя с тази задача. Говорят, че малко след пристигането си отвъд океана той седнал и се разплакал от отчаяние заради преживения културен шок. Така и не успява да преживее американската неформалност, навика им да говорят по телефона или да се "изтърсват" в дома му непоканени.
През май 1941 г. аристократичният възпитаник на "Итън" преживява поредното мъчение, след като го замъкват на бейзболен мач на "Чикаго Уайт Сокс" и го подканват да опита хотдог. Той отказва. След това го замерят с яйца и домати жени от една група, наречена "Американски майки". Въпреки всичките му прегрешения, това наистина е ужасно наказание. Няма как горкият Халифакс да накара американците да се откажат от своя изолационизъм.
Остава Чърчил. Първо, той е наполовина американец — и някои от неговите съвременници у дома смятат, че точно това е причина за нетипичната му оживеност и даже склонност към циркаджийство. Беатрис Уеб например казва, че той е повече американски спекулант, отколкото английски аристократ. На второ място, той вече е пътувал до Щатите четири пъти преди войната с обща продължителност пет месеца. Познава страната и с времето е изпълнен от дълбоко уважение и възхищение към американците.
За първи път прекосява океана през 1895 г., когато гостува у един приятел на майка му на име Бърк Кокран, чийто риторичен стил, казват, че възприел. Пътува дотам отново през 1900 г. по време на лекционното си турне след Бурската война, на което американците не го посрещат особено радушно и смятат, че той е еманация на колониалния манталитет. Публиката му е доста рехава, а след като изслушвали разказите му за различни героични епизоди, някои от тях заставали на страната на бурите. Преживяното може би влияе на отношението му през 20-те години на XX век, когато той е вбесен от опитите на Америка да измести британските военноморски сили, особено в Карибския басейн. Когато Еди Марш го укорява заради неговата империалистическа нагласа, като казва, че трябва да "целуне Чичо Сам и по двете бузи", Чърчил отговорил: "Да, но само бузите на лицето!".
Антиамериканските му настроения се засилват дотам, че в един момент дори споменава възможността да се тръгне на война и според Клементин така отрязал шансовете си да стане външен министър. Пътува до Щатите отново през 1929 г. и лично вижда краха на Уолстрийт (един човек се хвърля от небостъргач пред очите му), и съвсем разбираемо, е потресен от сухия режим.
Един активист за забрана на алкохола му казва, че "спиртното питие беснее и хапе като змия". На което Чърчил отговорил: "Точно такова питие съм търсил цял живот".
Но най-важното пътуване се случва през 1931 г., когато е извън правителството и когато започва може би най-"десният" период в цялата му политическа кариера. Вижда американския предприемачески дух и разбира, че най-добрите отвъд океана по-често се захващат с бизнес, а не с политика. Тогава съзира, че Америка постига il sor-passo — изпреварва Великобритания и всички други европейски сили, превръщайки се в най-мощната икономика в света. И тогава признава, че икономическото възстановяване на света зависи от американските експанзия и растеж.