Законът за "наем-заем" продължава да пречи на Великобритания да управлява своята собствена политика за търговската авиация даже след края на войната. Доста е стряскащо човек да си помисли, че този уж безкористен и "ненечестен" акт на правителството на САЩ е довел до плащания, които завършват едва на — изчакайте да разберете — 31 декември 2006 г., когато господин Ед Болс, по онова време икономически секретар на Държавната хазна, подписа последния чек за 83.3 милиона долара, или 42.5 милиона лири, придружен с благодарствено писмо до правителството на САЩ. Има ли друга страна по света, която е била толкова робски педантична при изплащането на своите военни дългове?
Някои твърдят, че Америка е получила толкова много пари от Великобритания в ранните етапи на Втората световна война, че тази ликвидност в крайна сметка извадила САЩ от депресията. Първите колелца на военната машина на САЩ са задвижени с британско злато — и все пак, въпреки отличните условия, които са си осигурили, много американски политици в началото на 1941 г. все още смятат, че сделката е твърде щедра към британците. Законопроектът е приет в Конгреса с 260 гласа срещу 165 против. Какво точно са си мислели тези 165 сенатори, които отказаха да хвърлят на Великобритания тази изключително скъпа спасителна жилетка? Дали са искали просто да наблюдават как старата им родина потъва? Е, истината е, че може би за някои от тях е било точно така, поне донякъде.
И именно това са хората, които Чърчил трябва да спечели на своя страна. Действително се случва така, че преди да е изтекла годината, същите тези конгресмени вече са напълно съгласни с него. На втория ден на Коледа 1941 г. сенатори и членове на Камарата на представителите се събират на общо заседание в препълнената зала и аплодират на крака Уинстън Чърчил още преди той да се е изправил да говори. Какво е променило мнението им?
Първо, разбира се, трябва да споменем Пърл Харбър и непровокираната с нищо агресия от страна на Япония, към което да добавим и взетото в явно умопомрачение решение на Хитлер няколко дни по-късно да обяви война на Америка. Това може би е помогнало най-накрая конгресмените да се идентифицират по-тясно с Великобритания. Интересният въпрос е защо фюрерът решава да направи тази колосална стратегическа грешка. Защо обявява война на Америка в един момент, когато все още е напълно възможно Америка да остане извън европейската война?
Отговорът е: защото той вече е стигнал до заключението, че Америка е застанала на британска страна. До есента на 1941 година САЩ помагат при ескортирането на конвоите, имат свои войски в Исландия, помагат с обучение и доставки от всякакъв вид. Да, Чърчил е успял в стратегическата си мисия, която толкова точно обяснява пред сина си Рандолф осемнадесет месеца по-рано. Към края на 1941 година той вече е един от най-слушаните хора по американските радиостанции, на второ място единствено след самия президент. С хитрост, чар и понякога неприкрито ласкателство Америка вече е "въвлечена".
Три дни след Пърл Харбър той получава ужасяваща новина. "Принцът на Уелс" е бил потопен от японски торпеда край бреговете на Малая, при което са загинали 327 души от екипажа. От британските войници, които са били заедно с него при първата среща с Рузвелт, почти всички са мъртви. Корабът "Репълс" също е потопен.
Решението е на Чърчил — и единствено негово — да не се поддаде на скептицизма на военноморските шефове и да изпрати тези кораби в Далечния изток. Никой не знае каква е целта на мисията, какво точно Чърчил се надява да постигне със своите "замъци от стомана"; а може би истината е, че не е имало реална стратегическа логика.
При отплаването на британската флотилия Чърчил пише до Рузвелт, възхвалявайки нейната огнева мощ. "Нищо не може да се сравни с тези кораби, които могат да заловят и убият всичко", пише той.
Те обаче не успяват да заловят японските самолети, въоръжени с торпеда, и умират заради този типично чърчиловски изблик. Целта със сигурност е политическа: да покаже на американците още веднъж силата на британската решителност и голямата огнева мощ. А сега този жест изглежда напълно безсмислен: американците вече участват.
Въпреки това Чърчил трябва да е абсолютно сигурен. Още щом научава за Пърл Харбър, той звъни на Рузвелт; а веднага след това започва да се готви за пътуване към Вашингтон. След рандевуто на канадското крайбрежие Рузвелт вече ясно е разбрал, че Чърчил е от онези, сякаш "надуваеми", личности, които започват да изпълват стаята още с влизането си и сякаш притискат всички останали до стената. Затова предлага да се срещнат на Бермудите, вместо в Белия дом. Чърчил обаче е категорично несъгласен.