В продължение на три седмици той е неудържим гостенин на президента и г-жа Рузвелт, през което време успява да се появи гол-голеничък пред държавния глава на САЩ ("Британският премиер няма какво да крие от президента на Съединените щати!"), да получи малък сърдечен удар и да се отдаде на виртуозни изпълнения на англо-американската сладникава сантименталност, завършвайки с речта си пред двете камари на Конгреса.
Проявите му са наистина несравними. Той споменава покойната си майка, цитира Псалтира, обръща се към Бога, пародира Мусолини, просвещава публиката с великолепните си архаични фрази. "Sure I am…", казва той, а не "I am sure" ("Сигурен съм"), сякаш давайки идеи на създателите на Йода от "Междузвездни войни". Размахва ръце в отривисти жестове. Забива юмрук във въздуха, драматично подръпва реверите си, мръщи се, прави свирепи физиономии и стиска челюсти точно по начина, който публиката е очаквала.
Германците, японците, италианците, пита той публиката си: "Що за хора ни смятат те?". Забележете — що за хора смятат "нас", един общ народ, американците и британците. "И ето ни тук заедно — казва той. — На два пъти в нашия живот дългата ръка на съдбата се протегна през Атлантика, за да постави Съединените щати в челните редици на битката…" Само че в този случай "дългата ръка" е не толкова на съдбата, колкото на самия Чърчил. Той е този, който "поставя" през Атлантика.
Както по-късно пише Харолд Макмилан: "Никой друг, освен него (и то само с извънредно търпение и умение), не можеше да примами американците в европейската война".
Струва ми се, че това мнение не е преувеличено. Светът наистина дължи много на Фр. Д. Рузвелт, който в крайна сметка трябваше да вземе решението да ангажира американски войски и финансови средства. Но без участието на Чърчил аз наистина не виждам как това би могло да се случи. Никой друг британски лидер нямаше да си постави тази стратегическа цел — да въвлече Америка — и да я преследва с такова неотслабващо упорство.
Всеки, който е готов да критикува САЩ, задето толкова са забавили намесата си, трябва да отиде в американските гробища на Омаха Бийч. Да се разходи сред хилядите бели каменни кръстове (и тук-там гробове, украсени с Давидовата звезда), които са разположени с такава перфектна симетрия по хълмистите зелените морави; да разгледа имената и родния щат: Пенсилвания, Охайо, Тенеси, Канзас, Тексас — всеки щат, без изключение. Съмнявам се да можете да удържите сълзите си.
Днес, когато пиша тези думи, са изминали седемдесет години, откакто тези войници са принесли живота си в жертва с такъв мащаб и храброст, каквито моето поколение намира за невъобразими. Американските конгресмени, които предупреждават за тежките последици от намесването в още една европейска война, съвсем не са грешали. Съмненията им са напълно разумни и именно Чърчил успява да ги преодолее.
По-късно той описва как в нощта на Пърл Харбър, "наситен и преситен с емоции и усещания, си легнах и спах съня на спасен и благодарен човек".
Той успява в ключовата си стратегическа цел — но все още не е победил.
Глава осемнадесета
Гигантът на смаления остров
Кралят е в състояние на възбуда, граничещо с лека паника. Вече е 10 часът вечерта в петък, а той все още не е получил вест от своя най-важен и в някои отношения най-непокорен поданик. Затова звъни на личния си секретар. Някакви новини от Чърчил? Не, няма новини.
Датата е 3 юни 1944 г. и на теория остават само два дни до деня на Десанта в Нормандия. Цялата война зависи от тази операция, най-голямото и най-сложно военно начинание в историята. Съдбата на света сякаш виси на косъм — а Чърчил се държи просто невъзможно!
Шейсет и девет годишният ветеран от войните на четири континента упорито настоява да се впусне в поредното диво приключение. Решил е да се възползва от правото си като министър на отбраната да бъде превозен на борда на HMS Белфаст до крайбрежието на Нормандия, където лично да ръководи първата бомбардировка на германските позиции! Не иска да отиде нито на втория ден след десанта, нито по-късно: чисто и просто планира вече да е там с първата вълна кораби и войници, да види как морето кипи от преобърнати машини и кръв, да чуе взривяването на снарядите.
Идеята е абсолютно безумна! Това със сигурност е и мнението на кралския личен секретар, сър Алън (или Томи) Ласълс. Първият път, когато чува за това ново начинание, е на 30 май, когато кралят се появява от обяд тетатет с Чърчил в Бъкингамския дворец. Чърчил споделил, че възнамерява да замине и да наблюдава събитията от британския боен крайцер. Кралят веднага отговорил, че и той също ще отиде, а Чърчил не прави нищо, за да го разубеди.