Има и още една причина Чърчил да настоява да се качи на този кораб — един мотив, който вече не би ни изненадал днес, но който Ласълс със сигурност долавя. Ако използваме думите на кралския личен секретар, с които той обобщава цялата история: "Кралят в действителност просто се опитваше да спаси Уинстън от самия него, защото истинските мотиви, които го вдъхновяваха да излезе в морето на борда на "Белфаст", са неговата неудържима, макар и в момента вече съвсем неподходяща за възрастта му любов към приключенията и страхувам се, неговата суетна, макар може би подсъзнателна склонност да се появява на първа страница на вестниците".
Ето в този аспект, сигурен съм, Ласълс много добре е преценил нашия човек. Чърчил сигурно е виждал заглавията, виждал е фотографиите на самия себе си, застанал в невъзмутимо спокойствие на мостика с вечната пура между зъбите, как командва парада изпод 12-инчовите оръдия на "Белфаст", диригента на най-шумната и най-експлозивна увертюра в историята на балистиката. Вижда и как ще изглежда всичко отстрани — човека, натоварен от съдбата да нададе рева на британския лъв; но този път ревът е под формата на артилерийски залп, а не само риторика.
Ето защо отначало на него му харесва идеята кралят също да дойде — интересът към цялата история тогава ще е още по-голям: британският монарх и британският министър-председател, неустрашими и непреклонни след пет години на война, лично ръководят възвръщането на континента! Ето това са "първите страници", към които се стреми, и в известен смисъл не става дума само за него самия и за егото му, за личните му постижения. Става дума за Великобритания и нейното положение в света.
В моята невинна младост вярвах, че Великобритания е "спечелила войната" не само чрез руската саможертва и американските пари, но благодарение и на героизма на британския боец. Четях комиксите "Командо", в които мъже с вълнени шапки и огромни бицепси се нахвърляха срещу свитите от страх германци с викове "Да те видим сега, Фриц", излизащи от огромните им челюсти, и цял залп куршуми, излитащи от дулата на пистолетите им.
Ясно си спомням, че ми преподаваше един великолепен привърженик на класицизма, който е бил военнопленник при японците, освен това си бях изградил впечатление, че битката при Ел Аламейн е била повратна точка във войната. Монти удари яко Ромел, а след това швабите почнаха да отстъпват, нали? Затова за мен беше доста шокиращо години по-късно да разбера какво всъщност се е случило.
Оказва се, че битката при Ел Аламейн в края на месец октомври 1942 г. не е била чак толкова ключова в историята, колкото смятах. Всъщност се намират британски историци, които даже я наричат "ненужната битка". Операция "Факел" предстои само няколко седмици по-късно — съюзнически десант, целящ изгонване на германците от Северна Африка. Изглежда, че Ел Аламейн е не толкова решителна военна победа, колкото жизненоважно политическо смокиново листо.
До есента на 1942 г. британската военна равносметка представлява една почти непрекъсната поредица от провали, евакуации, катастрофи и пълни поражения, често причинени от значително по-малобройни военни формирования. Сякаш страната е влязла в Премиършип с репутацията на "Манчестър Юнайтед", а в крайна сметка е играла като някакъв селски отбор. "Липсват ми победи — оплаква се Чърчил. — Точно победи тъй трудно се постигат."
Не само в Норвегия, Дюнкерк, Гърция и Крит британските сили усъвършенстват една маневра, която би могла да добие печална известност като "заек" — тоест стремглаво изоставяне на позициите и разбягване кой където му видят очите. 1942 година е още по-лоша, представлявайки печална серия от провали, която започва в Далечния изток с потъването на "Принца на Уелс" и "Рипълс". Следва и загубата на Сингапур, когато Чърчил специално пише на своите генерали и ги инструктира да се бият "до последния човек" и да изберат "смъртта пред безчестието".