Те обаче като цяло решават да не обърнат внимание на съветите му и преценяват, че безчестието все пак е далеч по-примамливо като перспектива. Рангун[32] е изоставен. Нападенията над Сен Назер и Диеп са шумно разтръбени за пропагандни цели, но всъщност постигат съвсем малко, а струват живота на много воини. После идва падането на Тобрук — една новина, която всъщност връчват на Чърчил на розов лист хартия, докато той провежда среща с Рузвелт в Белия дом. Той е абсолютно вцепенен — особено след като е издал лично и изрично разпореждане формированията да се бият докрай.
Това е поредният случай, при който британските военни са разбити от далеч по-малобройна германска част. Давани са какви ли не обяснения за това относително слабо представяне на Великобритания, която в миналото е имала славата на една от най-свирепите и най-успешни военни сили, които светът някога е виждал. В многобройните си брилянтни разсъждения по тази тема Макс Хейстингс не пести горчивите си критики.
Според Хейстингс нито един от генералите не е бил на място. Даже Монти според него не заслужава място в галерията на "великите капитани в историята". Онези, които не били просто глуповати по природа, често били мързеливи или самодоволни. Освен това на всяка цена искали да избягват риска и не желаели кръвопролития — което е разбираемо, предвид спомените от Първата световна война, но със сигурност не е преимущество на една военна сила. Сред по-низшите офицери пък имало твърде много неудачници, които са влезли в армията, за да си спечелят сигурна заплата и да си осигурят далеч по-лесен начин за прехрана, отколкото да ръководят фирми.
Оборудването е некачествено или поне със сигурност не толкова добро, колкото немското, освен това го има и ужасното подозрение, че погледнати човек по човек, британците просто не са толкова нахъсани, колкото враговете. Както се изразява Макс Хейстингс: "Мнозина британски офицери смятат, че у техните войници сякаш липсва волята и всеотдайността, демонстрирани от германците и японците". Или както Рандолф Чърчил доста неприятно извиква по време на дискусия през 1942 година на Даунинг Стрийт: "Татко, проблемът е, че твоите войници не искат да се бият".
Дали това е вярно, или не — а очевидно това е присъда, която влиза в противоречие с многобройните актове на лична храброст, извършвани от британските войски по света — важното е, че хората са го смятали за истина. Незадоволителното представяне на британските сили става повод за срам у дома и подигравки в чужбина. През юли 1942 г. едно проучване на общественото мнение в Америка задава въпроса коя нация полага най-много усилия, за да спечели войната: 37 процента отговарят САЩ, 30 на сто — Русия, 14 процента — Китай, и само 6 на сто дават висока оценка на усилията на британците.
Всичко това, разбира се, е огромно притеснение за Чърчил, за когото цялата политическа концепция е да се повиши престижа на Великобритания и Британската империя. След падането на Сингапур Чърчил политически достига най-ниската си точка по време на войната и е много вероятно да е обмислял подаване на оставка. Ядът му е съвсем очевиден, когато след новината за Сингапур той казва: "Имахме толкова много бойци, толкова много бойци. Трябваше да се справим по-добре". Когато чува за падането на Тобрук, той възкликва: "Поражението е едно нещо, но позорът — съвсем друго".
Егото му е дотолкова свързано и дори се идентифицира с британския военен успех, че той става силно уязвим за съперниците си. "Той печели дебат след дебат, но губи битка след битка", брутално отбелязва лейбъристкият депутат Анайрин Бивън в Камарата на общините. И наистина, общественото безпокойство става толкова остро, че вътрешното положение на Чърчил се оказва доста нестабилно.
Когато през август 1942 г. заминава за Москва, за да се срещне със Сталин и да обясни, че тази година няма да се отваря втори фронт, съветският лидер му се подиграва безмилостно: "Вас, британците, ви е страх да се биете. Не трябва да си мислите, че германците са свръхчовеци. Рано или късно ще трябва да се биете. Война не може да се печели без боеве".
Със сигурност е било изключително неприятно да чуе това точно от Сталин. Та нали Сталин е човекът, който дава възможност на цялата нацистка агресия през 1940 г., като одобрява пакта "Молотов-Рибентроп" и си поделя Полша с Хитлер. Сталин е толкова силно шокиран и ужасен от последвалото предателство на Хитлер, когато фюрерът се обръща към Русия и дава старт на операция "Барбароса", че пет дни се крие сам в една хижа със затъмнени прозорци. От само себе си се разбира, че Чърчил е безкрайно по-добър, по-смел и по-велик човек от него. Но въпреки това е дразнещо да чуе такива думи — а обидите са още по-нараняващи, защото съдържат елемент на истина.