Когато най-сетне се случва, победата при Ел Аламейн наистина възвръща престижа на британците: политическата заплаха за Чърчил затихва. Той вече не трябва да се тревожи — колкото и невероятно да ни изглежда днес — че Стафорд Крипс може да го замести като военен премиер. Обидният сарказъм на Анайрин Бивън също замлъква. Британското общество най-сетне получава победата, за която жадува. Но истината е безспорна: с напредването на войната Великобритания означава все по-малко и по-малко като световна сила.
През 1940 г. нацията е останала сама — един изстрадал паладин с издигнато високо знаме на свободата. През 1944 г. Великобритания допринася само една малка част от усилията на съюзниците. Американците дават парите, руснаците са се захванали с грозната задача да убиват германци — цели 750000 само в битката при Сталинград. Затова за Чърчил остава функцията физически и лично да се бори за правото на Великобритания да респектира, за него остава ролята на облицованата с олово боксова ръкавица, която дава възможност на страната да се бие в по-висока категория, отколкото теглото й позволява.
Това обяснява и привързаността му към срещите на високо равнище и неговите невероятни обиколки по време на Втората световна война. Сър Мартин Гилбърт е изчислил, че от септември 1939 до ноември 1943 г. той е пропътувал 111000 мили, прекарва 792 часа по море и 339 часа във въздуха — далеч над резултатите на всеки друг лидер. Виждаме изумителната му енергия при тези пътувания: един човек, който вече е почти на седемдесет години, седнал на куфара си, преди зазоряване, на студеното летище в Северна Африка, докато служителите от неговата администрация се опитват да разберат къде точно се намират. Виждаме го как подскача в разхерметизираните товарни помещения на бомбардировачи с кислородна маска, която е преправена така, че да има място и за пурата му. Самолети, които той е използвал, са сваляни само часове по-късно, докато летят по същите маршрути.
Сутринта на 26 януари 1943 г. той пристига в британското посолство в Кайро точно навреме за закуската. За удивление на съпругата на посланика, той си поискал чаша студено бяло вино. Алън Брук отбелязва в мемоарите си, че чашата била пресушена наведнъж, след което гостът облизал устни и се обърнал към Жаклин с думите: "А, това е много приятно, но да знаете, че вече съм изпил две уискита със сода и съм изпушил две пури тази сутрин"!!! Часът, за който говорим, е малко след 7:30 сутринта. Цяла нощ е пътувал почти без никакви удобства, изминавайки 2300 мили в полет, продължил над 11 часа, част от който на височина над 11000 фута — след което се явява, свеж като репичка, и обръща едно вино след вече изпитите две уискита и две пури!!!
Докато Хитлер и Сталин стоят в бункерите си, Чърчил прави всичко възможно, за да е по-близо до военните действия. Ето защо той толкова иска да се качи на кораба заедно с краля: за да покаже на света — и особено на американците — че Великобритания и Британската империя все още значат нещо: защото той и кралят, лицата на тази империя, лично са присъствали на спасяването на Европа. Със същия мотив той настоява, че британските и канадските сили трябва да получат славата да представляват половината от тези огромни окупационни сили — въпреки че тази операция е водена от американците и въпреки че в крайна сметка повечето реални боеве са тяхно дело.
Когато най-сетне наистина пристига в Нормандия — шест дни след Десанта и със съгласието на краля — той настоява корабът, на който се намира, все пак да "изстреля един" срещу германците. Капитанът с радост се подчинява и се изстрелва залп в посока на нацистите. Това е напълно абстрактно упражнение, но Чърчил въпреки това е въодушевен. Той става Първи лорд на Адмиралтейството още през 1911 г., а за цялото това време за първи път присъства на залп от корабно оръдие!
Сякаш той може да направи по-величава британската военна атака, като участва в нея, сякаш засилва британския принос със собственото си присъствие и авторитет. През август 1944 г. отива лично да наблюдава десантчиците в Сен Тропе, а още през същия месец вече е в Италия, където лично стреля с гаубица към Пиза. Участва в пикник в италиански замък, докато германците стрелят срещу него от разстояние около 500 метра.
През декември 1944 г. той дава начало на своята изцяло лична мисия за спасяване на Гърция от комунизма — в която успява — и дава пресконференция в Атина под звуците на артилерийския огън отвън. През пролетта на следващата година отива в Германия, за да наблюдава настъплението на съюзниците. В началото на март стига до линията "Зигфрид" — огромни бетонни зъбери, които трябва да служат за непроницаема граница, зловещи и символични пазители на немския Фатерланд. Чърчил ги оглежда внимателно — но това някак си не е достатъчно, Нужно му е да изрази абсолютния екстаз на триумфа си.