Затова подрежда генералите: Брук, Монтгомъри, Симпсън, около двайсетина — и един репортер от американското военно издание Звезди и ивици. "Хайде да го направим на линията "Зигфрид" — казва Чърчил, а след това се обръща към фотографите: — Това е една от операциите, свързани с тази велика война, която не трябва да се възпроизвежда в графичен вид."
След което си разкопчава ципа и се изпикава върху защитната стена на Хитлер, а същото правят и колегите му. Както по-късно пише Алън Брук: "Никога няма да забравя детинската усмивка на абсолютно задоволство, която грееше по цялото му лице, когато погледна надолу в критичния момент". Всеки, който е склонен и на най-малкото неодобрение, нека само си помисли за нещата, които Чърчил е преживял. Ако някое куче има право да бележи новата си територия, то това е Чърчил.
Няколко седмици по-късно той настоява да мине по още държаната от немците страна на Рейн, в областта Бюдерих, след което се оказва под обстрел, като снарядите избухват във водата на около стотина метра от него. Американският генерал Симпсън се приближава до него и казва:
— Господин премиер, пред вас има снайперисти, обстрелват и двете страни на моста, а сега започнаха да стрелят и по пътя зад вас. Не мога да поема отговорност за присъствието ви тук и трябва да ви помоля да се отдалечите.
Алън Брук наблюдава как Чърчил прегръща една усукана греда на моста. "Изражението на лицето на Уинстън беше като на малко момче, което гувернантката вика, отделяйки го от пясъчните му замъци на плажа." Чърчил прави точно това, което вече сме го виждали да прави през целия си живот, от първия ден, в който попада под обстрел в Куба. Опитва се да влезе в разказа за войната — и този път целта му е политическа.
В човешка сила и боеспособност Великобритания вече е изместена от сцената заради Русия и Америка. Както се изразява самият той, един дребен малък лъв върви между огромна руска мечка и гигантски американски слон. Но въпреки това още е там, още е сред "голямата тройка". Той все още води войната по начин, който никой друг политически лидер не би могъл и да си представи. Никой друг военновременен шеф — нито Рузвелт, нито Хитлер, нито Сталин, нито Мусолини — няма неговото натрапчиво желание да участва лично в битката и да влезе в хрониките.
Само благодарение на силната си личност той си извоюва правото на равенство в конферентната зала, където се бори със Сталин за съдбата на Източна Европа. Докато Чърчил получава почит и уважение, същото може да се каже и за Великобритания и империята, или поне той така си мисли. В крайна сметка, разбира се, се оказва, че приоритетите му не са докрай споделени от британците или даже от британската армия.
Те не се интересуват толкова, колкото той самият, от "слава" или "престиж" — и това може би не е лошо нещо. Какви ли не неласкави думи са казвани за бойния дух на британските войски, но нека не забравяме нещо много важно: че допреди войната те всички са били цивилни мъже, родени в отдавнашна демокрация с богата история на свобода на словото. Те са добре научени да нямат сляпа вяра в заповедите, които им дават; Първата световна война добре се погрижва за това.
Те не влизат в битка, мотивирани от ужасна идеология за расово надмощие. Зад гърбовете им няма съветски комисари с готови револвери в ръка, които само чакат да им пръснат мозъка, ако покажат миг колебание. Може би парадоксът е, че самите свободи, които са имали, ги правят по-малко страховити като бойна сила. Освен това се чудя дали онези британци, които им се подиграват, не изпитват някакво перверзно удоволствие да омаловажават техните постижения — нещо като вкоренения (и самозащитен в психологически план) национален песимизъм за английския национален отбор по футбол.
Всъщност представянето на британската армия съвсем не е толкова лошо. За цялата война е рядкост германците да бъдат победени от когото и да било, освен при числено превъзходство, и то двукратно или трикратно. Ел Аламейн е значително постижение заради това, че прави десантите в Северна Африка много по-лесни и помага да се отклони важната германска въздушна подкрепа от Сталинград; освен това има и много други велики постижения, не на последно място важният факт, че британците не се отказват и завършват войната на видно място от страната на победителите.