Както беше казал някой, англичаните губят всяка битка без последната. Може би на тях понякога — макар със сигурност невинаги — им липсва фанатичният дух на почти самоубийствена кръвожадност, но на мен това съвсем не ми се струва отрицателно качество.
Чърчил достига до дълбините на душите на хората, когато Великобритания е сама, когато страната се бори за оцеляване, и той успява да намери път към тях и да ги успокои по начин, по който никой друг говорител не би могъл да го направи. Неговият език — вълнуващ и старомоден — е подходящ за този исторически момент. Но когато страната наближава края на шест дълги и изтощителни години война, хората се нуждаят от нов език, от нова визия за следвоенна Великобритания. И умореният Чърчил не успява да я намери.
С наближаването на общите избори през 1945 г. той казва на своя лекар, лорд Морън: "Имам много силното чувство, че моята работа е свършена. Нямам какво да кажа. Преди имах. Сега само казвам "борете се с проклетите социалисти. Аз не вярвам в този прекрасен нов свят". На сутринта на 21 юли, четири дни преди да съобщят изборните резултати, той е в Берлин за Парада на победата.
Хитлер е мъртъв. Бункерът на фюрера е в руини заедно с целия омразен апарат на нацисткото управление. Европа очаква една нова ера на мирна демокрация и всички знаят дълбоко в сърцето си, че това е негово постижение, че без неговата желязна решителност в критичните моменти победата не би била възможна. Той беше обещал това и се бори за него.
Чърчил и Атли се движат в отделни джипове сред строените отстрани ликуващи британски войници. Личният секретар на Чърчил, Джон Пек, веднага забелязва нещо особено.
"Направи ми впечатление, а вероятно и на други хора, макар че никой нищо не каза, че е много странно, дето Уинстън Чърчил, великият военен лидер, без когото никога и не бихме били в Берлин, беше посрещнат със значително по-тихо приветствие от мистър Атли, който — независимо от важния му принос към коалицията — дотогава не беше имал никакво забележително лично влияние върху войската."
Следобеда на 25 юли Чърчил си тръгва от Потсдамската конференция в Берлин, като и Сталин, и Труман изразяват увереност (както публично, така и в частни разговори), че той ще се върне в страната си като триумфално преизбран министър-председател. На следващата сутрин, с привършването на броенето, той се събужда преди зазоряване с "рязко пробождане на почти физическа болка".
До този момент "подсъзнателното убеждение, че сме победени, проби напред и напълно завладя съзнанието ми".
Оказва се прав. Лейбъристите са спечелили с колосалната разлика от 146 места преди всички други партии. Чърчил и консерваторите са изритани от властта. Външният свят е изумен и до ден днешен на хората им е трудно да разберат как Чърчил е могъл да бъде отхвърлен по този грозен начин.
Но със сигурност това не е изненадващо. Изборите не се печелят заради миналите постижения на един политик! А заради това, което е обещано за бъдещето. Именно Чърчил в едно от ранните си превъплъщения е помогнал за наливане на основите на социалната държава; а в речите си по време на войната пак той очертава ключовите реформи на следвоенното лейбъристко правителство. Но Атли е човекът, който успява да овладее дневния ред.
В самия момент на най-големия си триумф Чърчил плаща цената за уникалния си статут — една общонационална фигура, която надхвърля всички партии. В края на краищата точно той е човекът, дотолкова уверен в себе си, че е сменил не една, а две партии. Той не е в еднакво измерение с Консервативната партия, затова неговите постижения не се прехвърлят върху нея. "Аплодирай Чърчил, гласувай за лейбъристите!" — такъв е предизборният слоган на Лейбъристката партия. И той удря точно в десетката.
Вероятно самият Чърчил едва ли го е виждал по този начин навремето, но в известен смисъл самото му изборно поражение е поредният триумф. Той се е борил за британската демокрация и ето плодовете: свалянето от власт на един велик герой от войната и лидер, и то не чрез насилие, а чрез милиони малки и незабележими движения на молива по изборната бюлетина.
Съпругата му Клементин възкликва: "Може да се окаже, че вместо да ти извадят очите, са ти изписали веждите".
"В този момент — отговаря й Чърчил — не усещам изобщо да имам вежди."
Когато в разговор някой казва, че избирателите са били "неблагодарни", Чърчил отвръща: "Не бих го нарекъл така. Всички преживяха много тежки времена". Ето това искам да кажа, говорейки за неговото великодушие.