Дори и подобно развитие да е било желателно, Чърчил е нямал никакъв шанс да убеди американците да вземат участие в подобен план. За да се разбере сравнително добронамереното отношение на американците към руснаците, не трябва да забравяме как изглежда светът в очите на Вашингтон през 1944 г. и началото на 1945 г. Войната в Тихия океан в никакъв случай не е свършила. Японците отвръщат с безумна и дори суицидна съпротива. Японското население се обучава за водене на партизанска война — даже и да се бие с копия. Американците добре знаят, че в крайна сметка ще спечелят — но се страхуват (въпреки че вече имат ядрената бомба) от ужасяващо високия брой на жертвите. Те се надяват, че руснаците ще се притекат на помощ на тяхна страна.
А дори ако Чърчил беше успял да убеди американците, то остава вече зададеният въпрос: ами неговата собствена армия, а британският електорат? Какво щяха да отговорят те, ако им кажат, че сега пък е време да се обърнем срещу руснаците? Логично е да кажем, че ако британската общественост бе научила за операция "Немислимо", тя щеше да реагира с недоумение и възмущение. В страната почти нищо не се знае за Сталиновите репресии. В съзнанието на много британци руснаците са герои, които са показали; кураж и дух на саможертва, каращи много други армии (включително собствената им) да се засрамят.
В народното въображение Сталин все още не се е превърнал в кръвожаден тиранин; той е Чичо Джо, с лула и мустаци, усмихнат простонароден човек. Ако на британците през 1945 г. им бе казано, че е време да обърнат оръжие срещу Москва, те вероятно щяха да си направят извода, че Чърчил е яхнал старите си възгледи за антикомунизма и че греши или страда от делюзии. Идеята е абсолютно неосъществима, казват британските военни стратези в отговора си до Чърчил. Операция "Немислимо" би изисквала огромни германски войски и американски ресурси. Освен това, предполагам, че британският премиер не е бил никак изненадан да чуе този отговор.
Както винаги, той е оставил ума си да скита на свобода, да премине през всички логически възможности — без значение колко налудничаво звучат някои от тях. Показателно е за неотслабения му боен инстинкт — след шест изтощителни, смазващи години — че даже му минава през ум възможността за такива действия. Независимо колко е непрактична, операция "Немислимо" разкрива също колко дълбока е тревогата му от комунистическата заплаха; а в това отношение той със сигурност е прав.
Поглеждайки картата на Европа, той вижда Германия в руини, Франция — на колене, Великобритания — изтощена. Вижда, че руските танкове могат да преминат Атлантическия океан и Северно море — само да пожелаят. Те вече са показали, че са готови да погълнат столиците на Източна Европа и да наложат форма на управление, която той смята за нечестива. Какво може да се направи, за да бъдат спрени? Това е големият стратегически въпрос, който той поставя — един въпрос, който към онзи момент изобщо не интересува повечето американци.
Когато напуска Потсдамската конференция на 25 юли, Чърчил не е постигнал почти нищо. Изпълнил е въздуха на мрачната зала с някои брилянтни фрази — които са поизпотили доста преводачите, но остава впечатлението, че Великобритания видимо продължава да се свива в сянката на двете нововъзникващи суперсили.
От американска страна Труман разкрива, че Вашингтон вече има капацитета да използва атомно оръжие — и отказва да сподели технологията с Великобритания: което, би си помислил човек, е малко странно отношение към съюзник, който стриктно е спазвал условията на англо-американските споразумения за споделяне на технологии. Повечето от началните теоретични трудове по ядреното делене са британски и са поднесени на Америка на тепсия — заедно с радара и всичко останало. В крайна сметка Труман взема решението за пускане на бомбата над Хирошима сам; консултацията с Чърчил е чиста формалност.
Що се отнася до руснаците, Сталин продължава да играе картите си внимателно и с голямо умение. Когато той заговори, винаги е точно по темата. Паметта му никога не изневерява за факти (за разлика от Чърчил, който понякога трябва да се облегне назад, за да могат сътрудниците да му ги "нашепнат в ухото"), а и когато смята за необходимо, руският тиранин продължава щедро да използва смъртоносния си чар. Той казва на Чърчил колко много съжалява, че не е бил по-възторжен в публичните си изяви, за да благодари на Великобритания за помощта за Русия. Идва му например чудесната идея да събере менютата от масата и да заобиколи цялата зала, за да получи подписа на Чърчил. "Този човек ми харесва", бил чут да казва тогава Чърчил, който по принцип има слабост към ласкателствата.