И през цялото това време руската мечка настъпва през Източна Европа и се усмихва самодоволно, като в Потсдам си осигурява не само военни репарации, но и военна "плячка", отнасяйки каквото може, за да захрани руската икономика. Послушното полско правителство, контролирано от Съветите, се явява пред лидерите в Потсдам. Чърчил пита дали случайно нямат в кабинета някой, който не е комунист. Отговорът, който чува, е кратко "нет".
След това, на 26 юли, Чърчил се връща в Лондон, за да получи Ордена на Ботуша, първа степен, от британската общественост. И не само защото едва сега е показал какво може, тъй като и преди не е имало съмнение по този въпрос.
Той е на седемдесет години; излязъл е победител в края на най-жестокия конфликт, преживяван от човечеството. Има да пише мемоарите си. През цялото време на войната дори не е стъпвал в Чартуел: всичко в имота е покрито с чаршафи, за да не събира прах. Има да зарежда нови рибки в езерцата, да се грижи за породистите си прасета.
Можеше да напусне обществения живот на фона на аплодисментите на благодарната нация и на целия свят, който знае колко му дължи. Но не му е в природата да постъпи така.
Вярно е, че отначало му е много трудно да преживее загубата на положението си. "Над него сякаш се спусна черен облак", спомня си дъщеря му Мери. Семейството му прави всичко възможно, за да вдигне духа му, като му; свири любими стари мелодии като "Бягай, заеко, бягай". Но това не помага особено. Той често се кара с Клементин, която пише за "нашето нещастие".
Постепенно обаче започва да се съвзема. Пътува за дълги ваканции в Италия, през които рисува (в един забележителен случай той, съвсем без никакъв такт, рисува пострадали от бомбите сгради и си печели гнева на местните). Има и задължения като лидер на опозицията. Продължава остро да осъжда "болшевизацията" на Източна Европа и нарича руснаците "гущери от семейството на крокодилите". Към края на годината получава интересна покана от Труман да произнесе реч в "прекрасното училище", наречено Уестминстър Колидж, в град Фултън, в родния му щат Мисури.
На 4 март 1946 г. Труман напуска Белия дом, за да направи двадесет и четири часовото пътуване с влак до Мисури. Важно е да се отбележи, че темите на речта отдавна са обмисляни и че Чърчил по никакъв начин не е пазил мислите си в тайна. Той е споделил основното с Джеймс Бърн, държавния секретар на САЩ, който "изглежда, много го харесал". Обсъдил е темите и с Клемент Атли, който му пише на 25 февруари: "Сигурен съм, че речта ти във Фултън ще се приеме много добре". Той показва черновата, преди да се качи на влака, на адмирал Лийхи, старши съветник на Труман, който бил (поне според Чърчил) "ентусиазиран". Той продължава да работи по речта, докато пристигат в Мисури, и докато влакът потраква край огромната река, той задоволява любопитството на своя домакин и показва цялата реч на Труман. "Той ми каза, че според него е възхитителна", съобщава Чърчил. И това е точно така.
Речта на Чърчил във Фултън, Мисури, не прилича на нищо друго в съвременния политически дискурс. Тя не е написана и редактирана на компютър. Не е създадена от цял комитет професионални "писачи". Цялата реч е почти пет хиляди думи — и всяка фраза в нея носи уникалния отпечатък на автора.
Той се спуска от висок поетичен стил ала Томас Харди ("бъдещето" е aftertime например) към различни интересно звучащи, макар и малко налудничави предложения за сътрудничество в отбраната. В един момент се предлага всяка нация да участва с по един ескадрон в международни военновъздушните сили, които да се ръководят от световна организация — една идея, която съм виждал разгърната единствено в детския телевизионен сериал от 70-те години Thunderbirds. Той размишлява върху идеи, които обединяват Великобритания и Америка:
Но ние никога не трябва да преставаме да разгласяваме безстрашно великите принципи на свободата и човешките права, които са общо наследство на англоезичния свят и които — през Великата харта на свободите, Декларацията за правата на гражданите, habeas corpus[34], задължителното присъствие на съдебни заседатели и английското гражданско право — намират своя най-ярък израз в американската Декларация на независимостта…
Всичко това означава, че народите от всички страни имат право — а трябва да имат и възможност — по конституционен път, чрез свободни и неопорочени избори и при тайно гласуване — да избират или да променят характера и формата на своето управление; че свободата на словото и мисълта трябва да властва; че съдилищата, независими от изпълнителната власт, неповлияни от която и да било партия, трябва да осигуряват изпълнението на законите, получили широка подкрепа от големи парламентарни мнозинства или осветени от времето и обичая. Това е актът за правото на свобода, който трябва да стои във всяка къща в провинцията. Това е посланието на британския и на американския народ към човечеството. Нека проповядваме това, което вършим, и нека вършим това, което проповядваме.