В Уестминстър различни неудачници от Консервативната партия като Бътлър (стар привърженик на примирието с нацизма) и Питър Торникрофт, който по-късно оглавява торите, използват създалото се напрежение, за да започнат борба срещу Чърчил. "Уинстън трябва да си ходи" — тези думи се повтарят около десетки маси, където обядват видни консервативни политици. Лейбъристките депутати са дотолкова скандализирани от антикомунистическите нападки, че призовават Атли публично да се разграничи от речта, и когато Атли (с типичната си честност) отказва да го направи, те внасят вот на недоверие срещу Чърчил, наричайки речта "враждебна за каузата на световния мир". Сред деветдесет и тримата, подписали искането за вот на недоверие, е и бъдещият премиер от лейбъристите Джеймс Калахан.
Не успях да открия публичен акт на разкаяние от страна на Калахан — но той със сигурност в крайна сметка е осъзнал, че е излязъл истински глупак, а Чърчил — отново! — е бил прав.
Само след няколко години става ясно, че комунизмът в Източна Европа наистина е злокобна тирания. Сталин напълно изключва новите си владения от икономическа интеграция със Западна Европа. Той поставя Берлин под блокада и се опитва с глад да принуди населението да се предаде. Ражда се нов субект на световната сцена — Източният блок — в който брутални еднопартийни държави са принудени да следват линията на Москва, а стотици хиляди хора са избити или принудени със заплахи да мълчат.
С речта си за Желязната завеса (както придобива известност по-късно) Чърчил очертава цялата морална и стратегическа рамка на света, в който съм се родил — и това категорично не е светът, който той иска, а по-скоро светът на руснаците, на тяхната параноя.
След като се е отрекъл от Чърчил заради речта във Фултън, Труман вижда, че той е бил прав — и приема известната си доктрина за "задържане". Неговият наследник, Дуайт Д. Айзенхауер, е още по-твърдо линеен срещу комунистите. И така по времето, когато Чърчил се връща в кабинета като министър-председател през 1951 г., той вече е толкова разтревожен от състоянието на глобалното напрежение — и новата заплаха на водородната бомба — че именно той, Чърчил, се превръща в "миротвореца".
Буквално го обсебва идеята за провеждане на "среща на върха", откровен и личен обмен на мнения между Америка, Русия и Великобритания (представлявана от него). Само ако световните лидери можеха да се съберат на една маса, казва той, нова световна война със сигурност може да бъде избегната.
По това време обаче Чърчил е вече на седемдесет и шест години. Водил е страната си през пет години война, бил е лидер на опозицията в продължение на шест. Геройски е водил своите парламентарни войски в навечерието на изборите — будувал е цели нощи, за да участва в дебати, а през самата изборна нощ е направил серия от блестящи речи, изпъстрени с шеги и саркастични забележки, а след това в 7:30 ч. завършва всичко със здрава работническа закуска от яйца, бекон, наденички и кафе, последвани, както е отбелязал Харолд Макмилан, от голямо уиски и сода, и огромна пура.
Всичко това оказва своето влияние. Вътрешният порив към властта все още е по-силен от всякога, но смъртният човек у него започва да се предава. Страда от артериални спазми, има различни кожни оплаквания и очите му не са добре. Вече не може да чува гласовете на децата или птичите песни. Един великолепен специалист невролог на име сър Ръсел Брейн обявява, че причината той да страда от "стягане" в раменете, е това, че клетките в мозъка му, които получават сензорна информация от раменете, са мъртви.
Историята на последните години на Чърчил на власт не е тази за някакво гигантско червено слънце, което изстива и бавно потъва зад хоризонта. Не е на вулкан, който постепенно се превръща в замръзнала планина. Той е като Юлисис на Тенисън — винаги борещ се, стремящ се, търсещ, винаги убеден, че някое забележително дело трябва да се извърши, и то от него, а не от друг. Това е една история за невероятна смелост и воля… и хитрост.
През март 1953 г. Сталин е мъртъв; Чърчил се възползва от възможността да призове за ново начало. "Аз знам какво трябва да направим, казва той на Айзенхауер. — Среща на върха! С руснаците! И нека да надградим върху англо-американското партньорство като основа за световния мир."
Айзенхауер не проявява интерес.