На 5 юни 1953 г. Уинстън Чърчил претърпява тежък мозъчен удар. Лекарят му мисли, че изходът може да е фатален, и въпреки това, само със силата на волята си, той не се отказва. На следващия ден настоява лично да председателства заседанието на кабинета, макар че устата му е изкривена и трудно движи лявата си ръка. Колегите му дори не забелязват, че е болен — струва им се просто малко блед и мълчалив.
На следващия ден той е още по-зле: лявата му страна е парализирана. Откарват го в Чартуел да се възстанови, а на пресата е съобщено, че министър-председателят се нуждае от "пълна почивка". На никого не минава през ума да попита защо. Една седмица след удара той приема личния си секретар, Джок Колвил, и секретаря на правителството, Норман Брук. Чърчил е в инвалиден стол, а след вечеря обявява, че ще се опита да се изправи. Брук разказва:
Двамата с Колвил всякак го молихме да не се опитва, но след като той настоя, минахме от двете му страни, за да можем да го подхванем, ако падне. Той обаче ни прогони с бастуна и нареди да се отдръпнем. След това спусна крака на пода, стисна здраво облегалките на стола и с огромно усилие — от лицето му се лееше пот — се повдигна на крака и застана прав. Когато демонстрира, че може да го направи, той отново седна и пак запали пурата си… Твърдо е решен да се възстанови.
Освен това е твърдо решен да организира тази среща със Съветския съюз — ядрена среща на високо равнище, на която да може да застане отново начело на световните събития. Руснаците са уклончиви. Айзенхауер не поема ангажимент. Колегите му от кабинета са в нещо като състояние на бунт — тайно или явно се надяват той да отстъпи от поста и въпреки това се боят да изоставят своя талисман, единствения британски политик, който е известен по целия свят.
През 1954 г. върху него започват да упражняват деликатен, но непрекъснат натиск да освободи поста, а самият той извършва удивителни подвизи за човек, прекарал тежък инсулт, но започва да се чувства, както се изразява самият той, "като самолет в края на своя полет, в здрача, с останало малко гориво, който вече търси място за безопасно кацане". И все пак този самолет лети още почти година, като с ловки маневри избягва вражеския (а често и приятелски) огън, докато най-сетне на 5 април 1955 г., на осемдесетгодишна възраст, той отива в двореца и подава оставка като министър-председател.
"Човекът — това е неговият дух", казва той пред кабинета си на последното заседание. И дава на министрите един последен съвет: "Никога не давайте да ви разделят от американците".
Така нареченият "войнолюбец" е посветил последните години на този пост на една мисия — за съжаление, безуспешна — да събере на едно място Великите сили и да насърчи "световно облекчение", под което той разбира преодоляване на безпрецедентната, по негово мнение, заплаха на термоядрените оръжия. И все пак такава среща на върха се провежда — три месеца след като той напуска кабинета, когато Айзенхауер, Идън, Фор и Булганин се събират в Женева.
Чърчил инстинктивно знае какво е най-голямото зло на комунизма — че потиска свободата, че замества личното решение с контрол от страна на държавата, че след него върви подкопаването на демокрацията и поради това комунизмът е тираничен режим. Той разбира също, че само капитализмът, при всичките си несъвършенства, е в състояние да задоволява потребностите на човешките същества.
Аз съм от поколението, което видя комунизма в действие, о, понякога можехме да пътуваме зад Желязната завеса преди 1989 г. — и да видим колко прав е бил, във всеки детайл, произнасяйки тази поразително далновидна реч във Фултън, Мисури. Видяхме страха, чухме шепота, четохме нелепите пропагандни лозунги на една затъваща система, която не може да осигури основните нужди на хората и която контролира населението, като отнема елементарната свобода на придвижване.
Чърчил предвижда всичко това с безпогрешна яснота точно както бе осъзнал преди останалите заплахата от нацистка Германия. Той също така пророкува, че един ден всичко това ще рухне — при това с неочаквана бързина. Оказа се прав и ние доживяхме да видим и този радостен момент.
Пред вратите на "Сесилиенхоф" в Потсдам слънцето изглежда много ярко след мрака на конферентната зала. Яхваме велосипедите и ги подкарваме през поляните и градините покрай Ванзее.
Поглеждам името на улицата. Казва се "Мауервег". Разбира се! Точно тук източногерманският режим издигна грозната стена, която разделяше града и която беше съборена при всенародното изригване от 1989 година. Някога тук се издигаше един от символите на терора и потисничеството: сега на негово място няма нищо друго освен широка велоалея.