"Те ще бъдат олигархия, наложена на Европа, олигархия, която — с произволна власт и огромно влияние — ще бъде в състояние да повлияе на живота на всеки човек в тази страна." Ето това е гласът на британския евроскептик с думи, които той може да използва и за мосю Юнкер и днешната Еврокомисия.
На всичко това торите еврофили в този следобед през 1950 г. отговарят с аргументите, които са станали също толкова традиционни.
"Наистина ли искаме да бъдем изолирани? — пита Боб Бутби, бившият личен секретар на Чърчил. — В крайна сметка необузданият национален суверенитет си остава основната причина за отвратителните бедствия, които ни сполетяха през този кошмарен век." Бутби завършва, като призовава "почитаемия си приятел" — Чърчил — да поведе нещата и да спаси Западна Европа за втори път, като помогне за създаването на обединена Европа.
Време е лидерът на опозицията да обобщи дебата. На коя страна ще застане? Чърчил започва доста предвидимо. Той атакува правителството на Атли за некадърността му: французите никога не биха били толкова груби, че да ни натресат този въпрос без предупреждение, ако аз бях министър-председател, казва Чърчил. Скоро изяснява позицията си и по основния въпрос. Да, той смята, че Великобритания трябва да присъства там, при разговорите, организирани от Шуман, и укорява Атли, че се е провалил като лидер.
"Той иска да спечели за себе си и партията си аплодисментите на публиката, задето се перчи като шовинист", заявява Чърчил, поемайки по обичайната линия на нападение срещу всички британски премиери, които по някакъв начин са се опитвали да отдалечат Великобритания от европейския проект. След това по същество защитава тезата на Бутби, че Великобритания не трябва да остава извън проекта.
… За нас ще бъде много по-добре да вземем участие в дискусиите, отколкото да стоим настрани и да оставим събитията да се развиват без нас… Французите имат една поговорка: Les absents ont toujours tort[37]. Не зная дали учат френски в Уинчестър [това вероятно е шеговита препратка на гърба на Ричард Кросман, лейбъристки депутат интелектуалец, който току-що е изнесъл антиевропейска реч]… Отсъствието на Великобритания разстройва равновесието на Европа…
… и така нататък.
Ако Великобритания не участва, предупреждава той, то има риск европейският блок да стане неутрална сила на еднакво разстояние между Москва и Вашингтон, а това, смята той, би било катастрофа. Дали Великобритания щеше да приеме поканата на Шуман, ако той е бил министър-председател? Да! — това е твърдият отговор.
После се обръща изцяло в лице с основния въпрос на суверенитета — и завършва речта с типичния чърчиловски интернационализъм. Изрича класическия аргумент на британския еврофил: че Великобритания вече споделя суверенитета върху отбраната с НАТО и с Америка. Защо да е толкова немислимо да споделя суверенитет с Европа?
Цялото развитие на света е към взаимна зависимост на нациите. Навсякъде около себе си усещаме убеждението, че това е най-добрата ни надежда. Ако независимият, индивидуален суверенитет е неприкосновен, как тогава всички участваме в една обща световна организация? Това е един идеал, в който трябва да участваме. Как така сме поели огромното задължение за защита на Западна Европа, ангажирайки се по начин, който няма паралел в миналото, в съдбата на страни, които не са защитени от вълните, приливите и отливите на Ламанша? Как така приехме — и при сегашното правителство дори нетърпеливо настоявахме — да живеем с щедростта на Съединените щати, като по този начин станахме финансово зависими от тях? Това може да бъде оправдано и дори толерирано единствено защото от двете страни на Атлантическия океан се приема, че вътрешната взаимозависимост е част от нашата вяра и средство за нашето спасение…
… Не — аз ще отида още по-далеч и ще кажа, че в името на световната организация ние сме готови да поемаме рискове и да правим жертви. Борихме се сами срещу тиранията цяла година — и то не само заради национални мотиви. Вярно е, че животът ни зависеше от това да се борим, но нашата съпротива беше толкова успешна, защото имахме убеждението, че това е не само наша собствена кауза, а световна кауза, заради която националното ни знаме се вееше високо през 1940 и 1941 г. Войникът, който е дал живота си, майката, която плаче за сина си, съпругата, която е загубила мъжа си — те получиха вдъхновение или успокоение, те чувстваха, че са свързани с всеобщото и вечното заради факта, че ние се борихме за онова, което е ценно не само за нас самите, но и за човечеството. Консервативната и Либералната партия декларират, че националният суверенитет не е неприкосновен и че може да бъде решително намален в името на всички хора по всички земи, които заедно търсят пътя към общия си дом.