Той е там горе, на върха на нашия европейски Олимп — на равна нога с Моне, Шуман, Спак, Де Гаспери — а от устата му се поклащат гроздовете, плод на общата селскостопанска политика. Нищо чудно, че в Брюксел има кръстени на него кръгови кръстовища и булеварди, и не е чудно, че ще откриете лицето му по стените на Европейския парламент в Страсбург.
Казахме достатъчно в полза на тезата, че Чърчил е визионер и основател на движението за обединена Европа.
В нея има много сериозна доза истина. Вярно е също така, че според него Великобритания е трябвало да играе водеща роля в този процес на обединение. С това обаче историята съвсем не е приключила, както добре знаят евроскептиците.
Ето това ги вбесява тъй силно: защото и те също могат да цитират Чърчил и също така ясно да покажат една различна визия за Великобритания и останалата част от обединена Европа. Още през 1930 г., когато за пръв път се заражда идеята му да се вземе пример от Америка и да се създаде единен европейски пазар, той прави следната важна уговорка за собствената си страна.
Но ние имаме своя собствена мечта и своя собствена задача. Ние сме с Европа, но не на Европа. Ние сме свързани, но не и съставен елемент. Ние сме заинтересовани и участващи, но не и погълнати. И ако някой европейски държавник се обърне към нас с библейските думи: "… има ли нужда да поговорим за тебе на царя, или на военачалника?", ние трябва да отговорим като сунамката: "Не, аз живея между народа си"[38].
Понякога това се цитира малко погрешно, за да прозвучи още по-красноречиво, и думите "Не, господине" се слагат първо в устата на сунамката — богата жена, която дала свободна стая в дома си на пророк Елисей; макар че даже самият пророк Елисей едва ли е можел да пророкува, че щедрата му домакиня ще стане известна като първата в света британска евроскептичка.
Но въпросът си остава. Чърчил вижда Великобритания като някак си отделена от европейската група, а по време на един от многото си разгорещени спорове с генерал Дьо Гол той заявява, че ако Великобритания трябва да избира между Европа и откритото море, то тя винаги би избрала откритото море.
В света на Чърчил Великобритания е, разбира се, европейска сила — може би най-голямата европейска сила. Но това не е границата на глобалната й роля. Да, той иска обединена Европа и да, смята, че Великобритания трябва да изиграе важна роля и да допринесе за този щастлив съюз на един континент, който е преживял толкова нещастия. Но неговата роля е да бъде помагач, свидетел, а не толкова договаряща се страна.
Великобритания със сигурност, според него, трябва да присъства сред множеството в църквата, но по-скоро като шафер или даже като самия свещеник, но не и да бъде един от бъдещите съпрузи. Ако искате доказателство, че той никога не е виждал Великобритания като част от този федерален съюз, то погледнете действията му. Само няколко месеца след споменатия по-горе дебат от 1950 г. по плана "Шуман" той отново става министър-председател. Ако наистина е искал Великобритания да се присъедини към Европейската общност за въглища и стомана, той със сигурност е можел да предприеме действия в тази посока. Разполагал е с авторитета, разполагал е и с подкрепата на мъже като Макмилан и Бутби, както и на младия тогава Едуард Хийт, който прави първото си парламентарно изказване именно при този дебат, и то с мощен призив за участие в плана.
Някои казват, че Чърчил прави обратен завой, след като идва на власт, и се отказва от страстния си европеизъм веднага след като разбира, че идеята не се посреща толкова добре от Антъни Идън и други тори. При този анализ сякаш се сравнява Чърчил с Джон Мейджър, който също свива платната, за да успокои евроскептиците. Но според мен това не е справедливо нито към него самия, нито към неговата визия. Нека се върнем към онази ключова реч пред Камарата на общините от 27 юни 1950 г., при която той излага европейските си възгледи в цялост.
Той стига до същината на нашите тревоги днес: точната роля на Великобритания.
… Въпросът, който трябва да решим за себе си — а със сигурност има достатъчно време за зрялото му разглеждане — е доколко точно Великобритания трябва да е свързана с европейския федерален съюз, ако след време се роди някаква подобна организация?
Не е задължително да го решаваме днес, но бих дал скромното си мнение. Не мога да си представя, че Великобритания ще бъде обикновен член на федерален съюз, ограничен само до Европа, или поне не в обозримо бъдеще. Според мен ние трябва да подкрепяме и помагаме за всички събития на континента, които възникват по естествен път като резултат от премахването на границите, от процеса на помирение, от благословената забрава на ужасното минало, а също и от нашите общи опасности в бъдеще и понастоящем. Макар че за истинска, ратифицирана конституция за Европа засега не се говори, ние трябва да помогнем, да застъпничим и да подкрепим по всеки възможен начин движението към европейското единство. Трябва упорито да търсим начини да бъдем тясно свързани с това единство.