Не, усещанията на круиза му харесват: глезенето, пътуването, безкрайното разнообразие на земни и морски пейзажи, а ето, сега отново пред него се открива сцената, която за първи път е съзрял през 1895 г. — сякаш преди цяла вечност — когато пристига, двадесетгодишен, да гостува у приятеля на майка си, Бърк Кокран, и да научи неговите ораторски тайни.
При първото му съприкосновение с Ню Йорк градът чисто физически е далеч по-скромен. Има няколко големички и красиви тухлени сгради, както и обичайната суматоха, дим, излизащ на талази от хиляда комина — и все пак има деца в дрипи из имигрантските гета, където труповете на умрели коне понякога лежат на улицата дни наред, без никой да ги прибере. Наистина изглежда като град, преливащ от енергия и амбиция — да, но в почти същия мащаб като Манчестър или Ливърпул, или Глазгоу от края на XIX век. Когато Чърчил за първи път вижда Ню Йорк, общият вид на града не може и да се сравнява с Лондон.
Сега обаче, докато стои в тъмнината през 1961 г. и се взира в Манхатън, преобразяването му се струва поразително. Сградите са поникнали до невиждани височини, вретена и кули от стъкло и стомана, а отраженията им проблясват във водата със светлината на един милион прозорци. Сега — обратно — Лондон изглежда старомоден и мрачен, и някак недохранен.
Силуетът на небостъргачите в Ню Йорк е въплъщение на промяната, случила се само в рамките на един човешки живот, и то живот, върху който той самият е поставил своя важен отпечатък. Тези небостъргачи не са просто нов модел на градския живот: те разказват историята за изкачването на Америка към величието през XX век… и как Великобритания е била засенчена. В известната си реч в "Меншън Хаус" от 1942 г. Чърчил заявява, че не е станал първият министър на краля, за да председателства ликвидацията на Британската империя. И въпреки това отстрани нещата изглеждат точно така.
Той усеща дълбоко разликата. В известен смисъл непрекъснатото споменаване от страна Чърчил на "англоговорещите народи" не е само за осигуряване на жизненоважния военен и политически англо-американски съюз, макар че това е една от целите му. Тази фраза е донякъде и психологически трик, механизъм за самозащита, сякаш опит за маскиране и рационализиране на унизителното положение на Великобритания. Важността на Великобритания е намаляла значително; но това западане донякъде се компенсира от възхода на тези близки братовчеди, тези англоговорещи братя, които споделят — както той постоянно повтаря — едни и същи ценности: езика, демокрацията, свободата на словото, независимата съдебна система и така нататък.
Чърчил сякаш се опитва да убеди себе си (и света), че американският триумф някак си е също и британски триумф и че славата на тези бивши колонии се отразява на страната майка. Това са все храбри предположения и разбира се, не всеки го вижда по този начин.
Много хора биха казали, че историята на живота на Чърчил е донякъде translatio imperii — преминаването на една глобална империя към друга. Така както персите отстъпиха на гърците, а гърците — на римляните, така и британците предадоха имперската факла на американците. А. Дж. П. Тейлър навремето казва, че Втората световна война е била "войната за британското наследство". И ако човек приеме, че този анализ е верен, то е очевидно кой печели; а седемдесет години по-късно е учудващо, че Америка — военно, политически, икономически — все още е най-мощната държава в света.
По време на вечерята в този ден на борда на "Кристина" сър Уинстън получава мистериозно телефонно обаждане. Неговият личен секретар Антъни Монтегю Браун е помолен да набере "Оператор 17" в Белия дом. Обажда се новият президент, Джон Ф. Кенеди, който учтива пита дали Чърчил би искал да се качи в президентския самолет и да се отбие във Вашингтон "да прекара няколко дни" с Джей Еф Кей. Налага се Браун да мисли бързо — и той решава да благодари на президента за любезната му покана, но да я отхвърли. Чърчил вече не е достатъчно подвижен, а освен това слухът все повече му изневерява.
Може би жалко, че те не се срещат, защото Чърчил все още има моменти на жизненост и ясна мисъл. Двамата вече са се срещали, но преди Кенеди да стане президент — веднъж на борда на "Кристина", когато очевидци твърдят, че Чърчил взел спретнато облечения Кенеди за сервитьор, и веднъж, когато провели много приятелски разговор за президентските амбиции на младия сенатор (Кенеди казал, че го притеснява дали католическата му религия няма да му попречи, а Чърчил отговаря, че това винаги може да се подреди, "ако просто остане добър християнин"). Това е последният шанс на Чърчил да седне в Овалния кабинет и да се срещне с действащия американски президент — а той се е срещал с повечето от тях, като се почне от Уилям Маккинли през 1900 г.