Ето ви Кенеди, лидера на "свободния свят", а ето го и Чърчил — физически западащ, но все още с проблясъци на остър ум. Може би вече има признаци, че старата империя може да успее да се прелее в новата — защото проблемите, пред които е изправен Джон Ф. Кенеди, със сигурност са познати на Чърчил.
Та нали Чърчил е един от авторите на архитектурата на Студената война и политиката на противопоставяне на съветския комунизъм. А сега тази политика трябва агресивно да се преследва от младия президент: в Берлин, Куба — навсякъде. Чърчил е бил в авангарда на движението за обединена Европа — една кауза, която все още се подкрепя от САЩ и от Кенеди. Освен това има цяла арена на геополитиката, където американците са нямали друг изход, освен да играят императорската роля, след като Великобритания едва излиза от войната, а след това се срива в Суецкия канал. Това е една област, в която ролята на Чърчил вече почти не се помни и все пак е била решаваща.
Уинстън Чърчил е един от бащите на съвременния Близък изток. Затова има причина да се твърди, че той е помогнал за създаването на политическата катастрофа номер едно в света, а след това е предал това "наследство" — като запалена граната — на Америка, която поема отговорността. Точно Джон Кенеди първи осигурява американската гаранция за сигурност на Израел. Има много хора, които обвиняват британците — и най-вече Чърчил — за създаването на териториалното неравновесие, което направи тази гаранция необходима. Виновен ли е той? И ако не, то кого да обвиним?
Докато пиша тези думи днес, Израел бомбардира позициите на арабите в Газа, "Хамас" изстрелва ракети срещу Израел; жертвите в Сирия нарастват с всеки ден, фундаменталистки фанатици са завладели големи части от Северен Ирак. Чърчил е оставил своите отпечатъци по цялата световна карта.
Да погледнем картата на Йордания — какво виждате?
Най-впечатляващо е това странно триъгълно отклонение, изпъкналост с дължина 400 мили от Саудитска Арабия към съвременна Йордания. Някои казват, че този географски факт води началото си от един от "течните обеди" на Чърчил. И до ден днешен тази географска странност се нарича "грешката на Уинстън". Историята може да е вярна, а може и да не е. Но никой не оспорва, че Чърчил е участвал в рисуването на тази граница. Крива или не, тя е оцеляла до ден днешен.
Той е неразделна част от създаването на съвременната държава Израел и точно на него се пада в един важен момент от раждането на тази нация — да се опита да придаде смисъл на трагично непоследователните ангажименти на британското правителство. Той е човекът, който решава, че трябва да съществува такова нещо като "държавата Ирак"; именно той прави общ "пакет" от трите османски вилаета Басра, Багдад и Мосул — шиитски, сунитски и кюрдски. Ако искате да обвините един-единствен човек за агонията на днешен Ирак, ако искате да обвините някого за свиването на територията му в момента, то, разбира се, можете да посочите с пръст Джордж У. Буш и Тони Блеър, и Саддам Хюсеин — но ако искате да схванете същността на проблема за това ужасно състояние, то няма как да се пропусне ролята на Уинстън Чърчил.
Епичната му кариера се пресича с историята на Близкия изток в няколко ключови точки (и не забравяйте, че на него се приписва пускането в употреба за първи път на самия термин "Близък изток"), но най-важна е неговата роля като министър за колониите. Той е малко изненадан, когато му предлагат този пост в края на 1920 г., но не е трудно да се види защо Лойд Джордж е преценил него като правилния човек за тази работа. Вече е показал огромна енергия и динамизъм като министър за боеприпасите, като е оборудвал армията с танкове, самолети и други технологии, които помагат за спечелването на войната. Като държавен секретар за войната, майсторски провежда стратегията за демобилизация: потушава тлеещите метежи, като уверява бойците, че онези сред тях, които са служили най-дълго, първи ще се върнат при своите семейства. Демонстрирал е таланта си на личен чар и умения за убеждаване при преговорите в Ълстър преди войната — а този талант става все по-необходим. Първата световна война оставя като наследство няколко много сложни проблема — и особено в Близкия изток.
Постът "министър за колониите" може да не звучи толкова престижно като "външен министър" — една роля, която все още се заема от Джордж Натаниел Кързън. Но нека не забравяме мащабите на Британската империя през 1921 г. Първата световна война е конфликт за придобиване на територии, а Великобритания влиза с изричната цел да не разширява империята си. Но както посочва Уолтър Рийд, между 1914 и 1919 г. територията на света, управлявана от Великобритания, нараства с 9 на сто.
Когато Чърчил поема кормилото на Министерството за колониите, той заема най-високия пост в една империя, която включва петдесет и осем страни, обхващащи 14 милиона квадратни мили, и носи отговорност — по един или друг начин — за живота и надеждите на 458 милиона души. Това е със сигурност най-голямата империя, която светът някога е виждал — шест пъти по-голяма от Римската империя в нейния апогей по времето на император Траян. Британският флаг се вее над една четвърт от сушата на планетата, а почти няма море или океан, чиито води да не се патрулират от мощта на британския флот — един флот, за чиято модернизация Чърчил има огромен принос.
Ако разгледаме нещата от тази гледна точка, вече не е толкова изненадващо, че Чърчил се хвърля с устрем в работата. Той се обгражда с най-добрите и най-известните експерти, по-специално арабистите Т. Е. Лорънс и Гертруд Бел. Започва да се занимава с някои доста неясни досега (за него) въпроси като разликата между шиити и сунити. Първата му стъпка е да свика конференция в Кайро, на която демонстрира възхитително умение.
Пресата се отнася скептично към това начинание. Коментира се, че Чърчил искал да направи "дурбар" — великолепно и церемониално събиране на императорския двор. Обвиняват го, че иска да управлява "по ориенталски маниер". Истината е, че някой трябва да поеме отговорността, защото ситуацията в Близкия изток е пълен и невъобразим хаос.
С възможно най-добри намерения и мотиви Великобритания прави редица обещания по време на Първата световна война, а сега тези обещания трудно се съчетават едно с друго — и с реалността. Може би донякъде бихме смекчили вината, ако кажем, че обещанията са направени от една държава, изпаднала в тежко положение, чието население рискува да започне да гладува заради кампанията с немските подводници.
Дадени са три британски обещания. Първото е към арабите, под формата на кореспонденцията Макмеън-Хюсеин от 1915 г. Става дума за поредица от доста високопарни писма от сър Хенри Макмеън, британски върховен комисар в Египет, до краля на Хашемитското царство Хюсеин — брадат и достоен старец, чието семейство има претенции, че директно продължава кръвната линия на пророка Мохамед. Същината на писмата е, че британското правителство изцяло поддържа създаването на една голяма нова арабска държава — простираща се от Палестина и Ирак до границите с Персия, като на престола ще бъдат поставени Хюсеин и семейството му. Надеждата е, че това обещание ще накара арабите да се вдигнат на бунт срещу турците, които по онова време са съюзници на Германия. Писмата свършват работа — в смисъл че действително се състои такъв бунт, едно стратегически доста глупашко начинание, увековечено и преувеличено до неузнаваемост във филма "Лорънс Арабски".
Следващото обещание е към французите, които дават ужасяващо много жертви на Западния фронт. Смятало се за много изгодно да се нарисува пред тях картина на бъдещата френска слава, след като войната приключи: и така, съгласно условията на тайното споразумение от 1916 г. "Сайкс-Пико", Франция е трябвало да получи зона на влияние, която се простира от Сирия до Северен Ирак и включва Багдад — една ивица земя, между другото, която има някаква прилика с халифата, провъзгласен през 2014 г. от фанатиците от Ислямска държава на Ирак и Сирия (ИДИС). Изобщо не става ясно по какъв начин тези тайни договорки с французите биха могли да се съчетаят с далеч по-публичните договорки с арабите — честно казано, това на практика е напълно невъзможно.
Третото и най-трагикомично в своята непоследователност обещание е така наречената Декларация Балфур. Това всъщност представлява едно писмо от А. Дж. Балфур до лорд Ротшилд с дата 2 ноември 1917 г., което съдържа, оформена като изискан шедьовър, цялата глупост, която Министерството на външните работи може да сътвори…