Постът "министър за колониите" може да не звучи толкова престижно като "външен министър" — една роля, която все още се заема от Джордж Натаниел Кързън. Но нека не забравяме мащабите на Британската империя през 1921 г. Първата световна война е конфликт за придобиване на територии, а Великобритания влиза с изричната цел да не разширява империята си. Но както посочва Уолтър Рийд, между 1914 и 1919 г. територията на света, управлявана от Великобритания, нараства с 9 на сто.
Когато Чърчил поема кормилото на Министерството за колониите, той заема най-високия пост в една империя, която включва петдесет и осем страни, обхващащи 14 милиона квадратни мили, и носи отговорност — по един или друг начин — за живота и надеждите на 458 милиона души. Това е със сигурност най-голямата империя, която светът някога е виждал — шест пъти по-голяма от Римската империя в нейния апогей по времето на император Траян. Британският флаг се вее над една четвърт от сушата на планетата, а почти няма море или океан, чиито води да не се патрулират от мощта на британския флот — един флот, за чиято модернизация Чърчил има огромен принос.
Ако разгледаме нещата от тази гледна точка, вече не е толкова изненадващо, че Чърчил се хвърля с устрем в работата. Той се обгражда с най-добрите и най-известните експерти, по-специално арабистите Т. Е. Лорънс и Гертруд Бел. Започва да се занимава с някои доста неясни досега (за него) въпроси като разликата между шиити и сунити. Първата му стъпка е да свика конференция в Кайро, на която демонстрира възхитително умение.
Пресата се отнася скептично към това начинание. Коментира се, че Чърчил искал да направи "дурбар" — великолепно и церемониално събиране на императорския двор. Обвиняват го, че иска да управлява "по ориенталски маниер". Истината е, че някой трябва да поеме отговорността, защото ситуацията в Близкия изток е пълен и невъобразим хаос.
С възможно най-добри намерения и мотиви Великобритания прави редица обещания по време на Първата световна война, а сега тези обещания трудно се съчетават едно с друго — и с реалността. Може би донякъде бихме смекчили вината, ако кажем, че обещанията са направени от една държава, изпаднала в тежко положение, чието население рискува да започне да гладува заради кампанията с немските подводници.
Дадени са три британски обещания. Първото е към арабите, под формата на кореспонденцията Макмеън-Хюсеин от 1915 г. Става дума за поредица от доста високопарни писма от сър Хенри Макмеън, британски върховен комисар в Египет, до краля на Хашемитското царство Хюсеин — брадат и достоен старец, чието семейство има претенции, че директно продължава кръвната линия на пророка Мохамед. Същината на писмата е, че британското правителство изцяло поддържа създаването на една голяма нова арабска държава — простираща се от Палестина и Ирак до границите с Персия, като на престола ще бъдат поставени Хюсеин и семейството му. Надеждата е, че това обещание ще накара арабите да се вдигнат на бунт срещу турците, които по онова време са съюзници на Германия. Писмата свършват работа — в смисъл че действително се състои такъв бунт, едно стратегически доста глупашко начинание, увековечено и преувеличено до неузнаваемост във филма "Лорънс Арабски".
Следващото обещание е към французите, които дават ужасяващо много жертви на Западния фронт. Смятало се за много изгодно да се нарисува пред тях картина на бъдещата френска слава, след като войната приключи: и така, съгласно условията на тайното споразумение от 1916 г. "Сайкс-Пико", Франция е трябвало да получи зона на влияние, която се простира от Сирия до Северен Ирак и включва Багдад — една ивица земя, между другото, която има някаква прилика с халифата, провъзгласен през 2014 г. от фанатиците от Ислямска държава на Ирак и Сирия (ИДИС). Изобщо не става ясно по какъв начин тези тайни договорки с французите биха могли да се съчетаят с далеч по-публичните договорки с арабите — честно казано, това на практика е напълно невъзможно.
Третото и най-трагикомично в своята непоследователност обещание е така наречената Декларация Балфур. Това всъщност представлява едно писмо от А. Дж. Балфур до лорд Ротшилд с дата 2 ноември 1917 г., което съдържа, оформена като изискан шедьовър, цялата глупост, която Министерството на външните работи може да сътвори…
Правителството на Нейно Величество гледа благосклонно на създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи максимални усилия, за да съдейства за постигането на тази цел, като ясно се разбира, че не бива да се прави нищо, което може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статут, от който се ползват евреите във всяка друга страна.