Американците нямаше никога да се включат в европейския конфликт, ако Великобритания беше толкова безразсъдна или толкова заслепена, че да направи сделката през 1940 г. Невероятно е да хвърлим поглед назад и да осъзнаем колко близо сме били и на каква сериозна подкрепа се е радвала тази идея.
Не знам дали е правилно да се мисли за историята като за влак, който се движи по своите релси, но нека си представим историята на Хитлер като един от онези огромни и неразрушими двуетажни експресни тренове, каквито той бе поръчал, как с огромна скорост се носят през нощта със своя товар от нови немски заселници.
Представете си този локомотив, който пуфти по пътя към окончателната победа. А след това си представете как някакво хлапе се изкатерва по парапета на железопътния мост и пуска един лост, който блокира стрелките и изпраща цялото това блестящо чудо по дяволите — от него остава само обезобразена, съскаща купчина метал. Уинстън Чърчил е точно този метален лост, пратен от съдбата. Ако той не бе на мястото, на което беше, ако не се беше опълчил, нацисткият влак щеше просто да профучи нататък. Наистина донякъде е чудо — като се има предвид житейската му история до този момент — че изобщо е оцелял, за да се намеси в събитията.
Глава трета
Опърничавият
В днешно време вероятно би било вярно да се каже, че активните млади консерватори — и особено мъжете сред тях — смятат Уинстън Чърчил за някакво божество. Тези честни момчета може би са лепили по стените на стаята си като тийнейджъри плакати с Чърчил в костюма му с характерно райе, с оръжие в ръка или просто вдигнал два пръста срещу немците.
Влизайки в университета, те сигурно са членували в общества "Чърчил" или клубове "Чърчил", чиито заседания се провеждат в зала "Чърчил", в която портретът му с мрачно изражение присъства на безкрайните им разговори и спорове, подклаждани с много портвайн. Даже може би носят папийонки на точки като неговата.
Когато влязат в парламента, те със страхопочитание прокарват пръсти по лявата обувка на бронзовата статуя, която е поставена в кулоарите — надявайки се да получат някакъв магически заряд, преди да се изправят за реч от трибуната. Когато на свой ред станат премиери от партията на торите и се окажат изправени пред някаква трудност (което неизбежно се случва), те установяват, че изказванията им се получават най-добре в клуба "Сейнт Стивън", където камерите ги хващат в един кадър с образа на стария военновременен водач: с розово лице, свил устни в характерна гримаса, гледайки надолу към своя приемник с гордо — или поне така предполагаме — изражение.
Торите са много ревниви към връзката си с Чърчил. Това е въпрос на емблема, на политическо чувство за собственост. Те мислят за него така, както гражданите на Парма мислят за formaggio parmigiano.
Той е най-големият им коз, най-ценната им собственост, звездата, спечелила световната купа с хеттрик, най-великият капитан на отбора на торите. Така че понякога се чудя дали хората са напълно наясно с подозрението и съмненията, с които той е бил посрещнат от торите, когато е станал министър-председател през 1940 г. — и дали знаят за отровната злоба, с която торите просъсквали името му.
За да поведе страната си по време на война, Чърчил е трябвало да се справи не само със сериозните "мюнхенци" — Халифакс и Чембърлейн — а и със стотици тори, които са облъчени да мислят за него като за опортюнист, предател, дърдорко, егоист, негодник, простак, страхливец, а в няколко добре отразени от медиите случаи — и откровен пияница.
Видяхме как те аплодираха бурно Чембърлейн и почти не реагираха на появата на Чърчил при влизането му в Камарата на общините за първи път като министър-председател на 13 май 1940 г. (събитие, което разтърсва дори самия Чърчил: "Няма да се задържа дълго", казва той при напускането на пленарната зала). Враждебността продължава. От мястото си в парламентарната галерия за медиите Пол Айнциг, кореспондентът на Файненшъл Нюз, успява добре да вижда торите и ясно забелязва неприятното им отношение.
Поне два месеца след встъпването му в длъжност Айнциг си записва, че депутатите консерватори седят в "мрачно мълчание", когато Чърчил става да говори, дори и след като е завършил някоя от исторически прославените си речи. Докато даже лейбъристите аплодират, торите продължават да заговорничат как да се отърват от него. Около 13 май Уилям Спенс, председател на създадения през 1922 г. Комитет на редовите депутати от торите, казва, че три четвърти от членовете на неговия комитет са готови да изритат Чърчил на секундата и да върнат Чембърлейн на поста.