Друг начин да се формулира същата идея, е примерно да се каже, че британското правителство гледа благосклонно на идеята еврейският народ да хапне парче торта, като в същото време не се прави нищо, което и най-малко да накърни правата на нееврейските общности, докато те в същото време похапват от същото това парче торта.
Какво е довело до тази странна декларация? Отчасти причината е идеализъм. Движението да се намери родина за евреите, набира скорост още от грозните погроми през деветнадесети век в Русия. В един момент британците дори сериозно обмислят да заделят територия в Уганда, но Палестина, земята на евреите от Стария завет, очевидно е най-правилното място. Палестина все още е сравнително рядко населена, а до известна степен Балфур просто добавя официалното британско становище към общия хор, който иска да даде "една земя без народ на един народ без земя".
Балфур може да е имал и по-практични съображения: през Първата световна война има сериозни притеснения, че евреите може да прехвърлят симпатиите си на страната на германците, защото това е най-добрият начин да си отмъстят на руснаците за техния антисемитизъм преди войната. Както Чърчил впоследствие сам признава, Декларацията Балфур донякъде е предназначена да осигури еврейската подкрепа, особено в Америка — а цялата бъркотия възниква заради едновременното желание да не отчуждят милионите мюсюлмани (не на последно място в Индия), на чиито войски британската имперска армия много разчита.
Погледнете тези три обещания заедно и у вас няма да остане и капка съмнение: Великобритания е продала една и съща камила три пъти.
Ето с тази неразбория трябва да се справя Чърчил, заради което през март 1921 г. той свиква всички ключови играчи във великолепния хотел "Семирамида" в Кайро — по онова време, разбира се, неформална част от Британската империя. Скоро фоайето се изпълва с възбудените гласове на събраните арабисти.
— Герти! — вика Т. Е. Лорънс, когато забелязва елегантната, но малко мъжествена фигура на Гертруд Бел.
— Милото ми момче! — посреща го Гертруд Бел.
Чърчил влиза с решителна стъпка под протестните викове на неколцина араби отвън, някои от които носят плакати "а bas Churchill" (долу Чърчил). Той носи в ръцете си статив, а след него върви служител на хотела с бутилка вино в кофа с лед.
Чърчил се настанява в градината и започва луда творческа дейност, която произвежда достатъчно картини за цяла изложба; но най-голямото и най-драматично платно е създаденият тогава политически пейзаж на Близкия изток.
В един момент от събитието той организира пътуване до пирамидите и цялата група позира, качена върху камили, пред статуята на Сфинкса. Макар и опитен ездач, Чърчил успява на два пъти да се изхлузи от камилските гърбици. Тъй като решава, че важният гост е в опасност, местният водач му предложил да замени камилата с кон.
— Тръгнах на камила и ще се върна на камила — отсича той и със същата решителност ръководи цялата среща.
Преди приключването на конференцията в Кайро той вече донякъде е успял да внесе известен смисъл в странната кореспонденция Макмеън-Хюсеин. От четиримата синове на крал Хюсеин Файсал получава престола на Ирак (французите са го изхвърлили от Сирия), а Абдула получава престола на Трансйордания, днешна Йордания, където семейството му си остава и до днес. Т. Е. Лорънс решава, че срещата на върха е преминала като изключителен успех, а единадесет години по-късно пише на Чърчил, за да отбележи, че със своите тогавашни действия вече е осигурил повече от едно десетилетие на мир — което никак не е лошо.
Работата на Чърчил не е приключила. Сега той трябва да потърси начин да се справи и с несъответствията на Декларацията Балфур. Следващата спирка е в Ерусалим, където той провежда срещи със соломоновска мъдрост и безпристрастност.
Състоят се две последователни аудиенции, първо с арабите, а след това с евреите. Първата група, която влиза при него, се нарича Изпълнителен комитет на Арабския палестински конгрес. Те не правят добро впечатление на Чърчил, освен това нека не забравяме, че за него е още съвсем пресен споменът как палестинците не са се присъедини към останалите араби в бунта срещу турците.
В общи линии палестинците имат кратко послание — евреите да си гледат работата. Декларацията Балфур трябва да се анулира, казват те. "Евреите са сред най-активните защитници на разрушението в много страни… Евреинът е привързан към рода и необщителен и не може да живее добре със съседите си… евреинът си е евреин по целия свят" и така нататък. Те с нищо не показват, че са готови да направят компромис или и най-малка отстъпка за заселниците. Съвместно съжителство, споделено управление, съвместен суверенитет, федерално решение — нищо от това не е приемливо. Евреите да си ходят и толкова. Както Аба Ебан отбелязва по-късно, "палестинците никога не пропускат възможността да пропуснат възможност", и така те продължават по същия начин, по който са започнали.