Британската мисия в Ирак и Палестина била да се въведе мир в района, доколкото това е възможно при затрудненото финансово състояние, в което се намирали тези страни: да се изпълни мандатът, а след това да се гарантира, че поемащият властта режим е приятелски настроен към Великобритания, отново доколкото е възможно, заради намалената мощ за военно участие в чужбина. Мандатът в Ирак официално продължава до 1932 г., макар че британското влияние остава много по-дълго. Към края на Втората световна война става ясно, че британските усилия да се удържи Палестина, са обречени.
Еврейската имиграция става морално и физически неудържима; и тъй като арабската реакция е също толкова жестока, колкото винаги е била, британските войски се оказват в положение, при което отчаяно се опитват да отстояват принципите на Балфур и да бъдат справедливи и за двете страни. Британците все още се опитват да ограничат темпа на еврейската имиграция, при което възникват ужасни сцени с жертви на нацистките концентрационни лагери, задържани този път от британците — в организирани лагери, за да не бъдат допуснати в Палестина.
Еврейските терористи обръщат своите оръжия и бомби срещу самите британци — същите тези хора, които са създали "родината". Те убиват лорд Мойн, британския министър в Палестина, на чиято яхта Клементин Чърчил е плавала из Южните морета с елегантния търговец на картини Терънс Филип. Убиват и британски войници, които просто си вършат работата, което довежда до ярост Ърнест Бевин, външен министър на лейбъристите.
Дори Уинстън Чърчил се разколебава по отношение на ционизма. Той определя нападенията като "омразен акт на неблагодарност". Отношенията му с Хаим Вайцман, родения в Манчестър баща на ционисткото движение, непоправимо се изострят. Накрая британците просто се изнасят от Палестина, буквално оставяйки ключа под изтривалката. Знамето е свалено и се ражда една нова нация.
Същата процедура се повтаря — макар и с малко повече достойнство — в Индия през същата година; това става и по света — голямото оттегляне, което бележи последната фаза от живота на Чърчил. По цялата планета британският флаг слиза от пилоните — от Малая до Малави, от Сингапур до Суец — където американците най-накрая издърпват килимчето през 1956 г., прекратявайки военните претенции на обезсилената стара империя.
Както той казва с горчивина към края на живота си: "Постигнах много, за да не постигна нищо накрая". Това, разбира се, не е вярно (и той добре го е знаел). Помислете дори само за постиженията му в Близкия изток.
Йордания е невероятно стабилна държава — от онези дни, та чак до днес, макар че ръката му явно е трепнала, докато е чертаел картата й. Ирак като цяло остава в британската сфера на влияние в продължение на четиридесет години след конференцията в Кайро, а иракският петрол се оказа безценен в подпомагането на Великобритания да оцелее и да спечели Втората световна война. Що се отнася до раждането на Израел, при което той също акушира — тук мнението ви ще зависи от екзистенциалния въпрос дали вярвате в стойността на еврейската държава.
Ако сте сред тези, които твърдят, че Декларацията Балфур е най-голямата грешка на британската външна политика, тогава очевидно ще смятате, че Чърчил е сгрешил, като е тръгнал да изпълнява договореностите. От друга страна, ако мислите, че е справедливо след 2000 години на преследване да се даде на евреите родина на едно място, където някога предците им са живели и към онзи момент е сравнително рядко населено; ако мислите, че е визионерска идея човек да се надява, че техният талант ще помогне пустинята да разцъфне, ако смятате, че не е лоша идея да има поне една демократична държава — независимо колко е несъвършена — в тази част на света, то тогава може би смятате Чърчил за герой.
Не е имало как да знае през 1920 година, че неговата визия за една земя, "където текат мляко и мед", ще бъде предадена заради късогледството и егоизма на двете страни. Не може да бъде обвиняван за срамния начин, по който израелците се отнасят към палестинците, нито за палестинския тероризъм, нито за ужасното качество на палестинското ръководство. Нито пък можем да го обвиняваме за очевидното разпадане на Ирак, ако наистина това е процесът, който наблюдаваме в момента.
Идеята, добра или лоша, има за цел да обедини трите вилаета след разпадането на Османската империя. Именно това арабските водачи заявяват, че искат — и това е, което им е обещано: силна единна арабска държава. Едва ли Чърчил може да бъде винен, че така и не се появява иракски лидер, който да е достатъчно мъдър и щедър да обедини страната.