Колко бебета биха получили името Уинстън в днешна Великобритания? Стойността на името и марката продължава да е силна, но видимо е загубила от блясъка си — а това е така, защото през петдесетте години от смъртта му атаката срещу репутацията му почти не е преставала. Всякакви хора използват името му за боксова круша.
Част от огъня идва от десни политици като Дейвид Ървинг, които го обвиняват не само че бил започнал ненужна война срещу Хитлер, но и за престъпления като бомбардирането на Ковънтри (невярно) и убийството на полския лидер Владислав Шикорски (абсолютна глупост).
През последните години обаче най-тежките атаки идват от добронамерени хора, които са против това, че речите, писмата и статиите на Чърчил са изпъстрени с идеи и език, които днес го изпращат сред прокажените престъпници на абсолютната политическа некоректност. Обвиняват го, че е расист, сексист, империалист, ционист, арийски и англосаксонски шовинист, привърженик на евгениката; и докато той се отдалечава от нас във времето, неподправеният Чърчил може да изглежда малко твърде силен за деликатните съвременни вкусове.
Ако думите му се орежат умело от контекста, те наистина могат да прозвучат неприемливо ("Всички приятели на дъщеря ми си мислят, че е расист", сподели с мен една майка от Лондон); освен това в обвиненията срещу него има достатъчно истина, за да предизвика известно неудобство в образователната система. Когато Министерството на образованието изпраща възпоменателен видеоматериал за Деня на победата до всички училища през 1995 г., чиновниците са успели да дадат Чърчил само четиринадесет секунди от тридесет и пет минутно представяне на историята на Втората световна война.
Има стотици аргументи, които можем да изречем срещу онези, които се опитват да прилагат съвременни стандарти върху Чърчил. Той наистина има расистка интерпретация за разликата между едно общество и друго, но изначално мрази лошото отношение към всеки човек от всяка раса. Вижте гнева му заради клането на дервишите, извършено от Кичънър. Спомнете си яростта му към семейство Лугард и тяхното презрително и престъпно отношение към коренните жители на Западна Африка. Той не вярва, че белият човек трябва да държи камшика, сякаш това право му е дадено по генетичен път. Той вярва в личните заслуги.
Като министър на колониите през 1921 г., той обявява, че в рамките на Британската империя "не трябва да има преграда поради раса, цвят на кожата или вероизповедание, която да попречи на някого да достигне която и да било позиция, ако той е подходящ за нея". Освен това трябва да се каже, че неговите възгледи за расовите различия — макар и широко атакувани — в никакъв случай не са изключителни за човек, роден през 1874 г.; имало е и мнозина други, които съзнателно или несъзнателно споделяли същото мнение.
Понякога му доставя удоволствие да разобличава лицемерието на опонентите си. В средата на войната Рузвелт се опитва да го подразни, като на обяд в Белия дом го настанява до г-жа Огдън Рейд, издателка и пламенен борец за независимостта на Индия.
Дамата, разбира се, го пита: What are you going to do about those wretched Indians[40]? ("Какво смятате да направите с тези нещастни индийци?")
Чърчил отговорил: "Преди да се захванем с темата, нека се изясним. Дали говорим за кафявите индийци в Индия, които са се умножили застрашително под благосклонното британско управление? Или говорим за червените индианци в Америка, които, доколкото разбирам, са напът да изчезнат съвсем?".
Един на нула за Чърчил срещу г-жа Огдън Рейд, смятам аз.
За онези, които продължават да го нападат заради остарелите му възгледи за расата, нека само си спомнят, че в САЩ системата за активна расова сегрегация — каквато никой не би търпял във Великобритания — продължава да съществува до края на 60-те години на XX век.
Да, вярно е също, че е казвал някои неща, които днес звучат много зловещо, за евгениката и необходимостта да се стерилизират слабоумните. Като млад министър през 1910 г. той пише на Аскуит с предупреждението, че "неестественото и все по-бързо нарастване на броя на слабоумните и лудите, в съчетание с постоянното ограничение на всички пестеливи, енергични и с по-висши качества хора, представлява национална и расова опасност, която заслужава много сериозно внимание".
Но нека повторим — той в никакъв случай не е сам: по онова време законопроекти за сегрегацията на "идиотите" се приемат в парламента с почти пълно мнозинство. Говорим за времена, когато хората са били слабоумни по темата за слабоумието и почти нищо не са разбирали от психология и генетика.