Може би контекстът ще стане по-ясен, ако отбележим, че през 1927 г. великият американски юрист Уендъл Холмс подписва решение, с което се съгласява за стерилизацията на една жена на име Кари Бък, която е обявена за слабоумна заедно с нейните майка и дъщеря. "Три поколения олигофрени са предостатъчно", казва той. Между 1907 и 1981 г. в САЩ насилствено са стерилизирани 65000 души.
Чърчил може наистина да е говорил такива неща едно-две десетилетия по-рано, но — за щастие — така и не прилага тези екстравагантни идеи на практика.
И да, вярно е, че по днешните стандарти той звучи като мъжки шовинист — най-малко идеологически; в това няма съмнение.
Нанси Астор е първата жена, която влиза в Камарата на общините, а когато през 1919 г. тя го пита защо е толкова хладен към нея, той й дава следния смехотворен от психологическа гледна точка отговор: "Чувствам се, сякаш сте влезли в банята ми, а аз имам в ръцете само една гъба, с която да се прикрия". Ето така говори един възпитаник на английско частно училище, в което учат само момчета.
Има един наистина ужасяващ момент от март 1944 г., когато в Камарата се обсъжда законопроекта на Бътлър за образованието и една жена депутат от Консервативната партия на име Телма Казалет-Кейр успешно прокарва текст, предвиждащ равно заплащане за жените учители. Чърчил решава да използва това като претекст, за да унижи критиците си в собствената си партия. Той обръща целия въпрос във вот на доверие — на който малцина биха искали да се противопоставят — и принуждава депутатите си да отхвърлят равното заплащане за жените учители с 425 срещу 23 гласа.
Той е заклеймен от пресата, и то съвсем справедливо, и все пак никой не може да го обвини, че е женомразец — той обича умните жени (Памела, Вайълет); а и накрая успява да се реабилитира. Едно от последните му предложения в парламента, обявени в началото на 1955 г., е равното заплащане на жените в учителската професия, държавните служби и местната власт. Както казва той пред Джок Колвил през 1958 г., когато предлага жените да бъдат допускани на равна нога в Чърчил Колидж, Кеймбридж: "Когато си помисля за онова, което жените извършиха по време на войната, смятам, че те заслужават да бъдат третирани равностойно". (Колежът в крайна сметка започва да приема жени през 1972 г.)
Можете да критикувате Чърчил за това, че е империалист и ционист — тъй като той със сигурност е бил и двете — но един справедлив наблюдател няма как да не признае, че той подкрепя тези два проекта, защото според него те помагат за напредъка на цивилизацията. Изразите, които използва по адрес на Индия, понякога звучат наистина откачено ("Ганди би трябвало да бъде поставен с вързани ръце и крака при портите на Делхи, а после стъпкан от огромен слон…"); но трябва да се има предвид, че в лицето на раджата той вижда спасение от много варварски практики — Сати (ритуално изгаряне на клада на овдовяла жена), купуването на булки, отбягването на "недосегаемите" (най-нисшата каста) и така нататък.
Онези, които презират империята, трябва да се запитат дали я мразят повече, отколкото мразят, да речем, робството или гениталното осакатяване на жени. В империализма на Чърчил има много повече от обикновения егоизъм: на крайния патриот. Той се различава от много други политици — от всички епохи — по това, че според мен, е истински идеалист. Той вярва във величието на Великобритания и цивилизационната й мисия и това го подтиква да каже неща, които звучат доста налудничаво днес.
Всички тези неудобни цитати неуморно се събират години наред от противниците на Чърчил. Техните кости лежат, избелени от слънцето и доста зловещи, в ъгъла на картината. Но те са само част от по-големия и славен пейзаж; и не са направили нищо, за да спрат политици от всяка част на спектъра, които през годините са се опитвали да го имитират, да се позовават на него или по някакъв начин да канализират неговия гений — от Харолд Уилсън до Маргарет Тачър, Кваме Нкрума, Фидел Кастро и Нелсън Мандела.
Това е така, защото историята на Чърчил е по-голяма и по-вдъхновяваща от границите на обичайното политическо убеждение. Тази история разказва за непобедимостта на човешкия дух. Възгледите му може да ни изглеждат ужасно демоде днес, но самият му характер е източник на вечно — и може би растящо — вдъхновение.
Вижте огромните тълпи посетители из градините на Чартуел: 212769 през 2013 г. — истински рекорд. Най-голямото ми уважение към тази известна къща, но тя в никакъв случай не е архитектурен шедьовър. Ако решим да се заяждаме, бихме могли да я опишем като доста мрачна, както и че строителят малко е попрекалил с червените тухли. Ландшафтът около къщата е хълмист и наистина приятен, но не може да се сравнява с повечето други стари имения.