Хората посещават Чартуел, защото там още се носи духът на Чърчил; по същата причина посещават и подземните помещения, където Чърчил е работил през войната, в близост със сградата на правителство: рекордни половин милион посетители миналата година, 38 на сто повече от предходната година. Отиват там, за да почувстват почти физически присъствието на бившия министър-председател: да видят походното легло, на което е полягал за кратка дрямка, картата на бреговите укрепления на Великобритания, пурата като някаква странна кафява вкаменелост в пепелника до него.
Те усещат неговите величие и храброст в този момент на отчаяние; именно заради това нито един от критиците му не получава масова подкрепа. Година след година в прахта около краката му избухват малки облачета от стрелбата срещу него, а той невъзмутимо продължава нататък, яхнал бялото си пони, размахал шапка във въздуха, също тъй ведър и невредим, както при спасението си от огъня на мускетите при Малаканд.
Мислех си за тази особеност на Чърчил — за неговата мегалопсихия, великодушие — когато се сетих, че остана един аспект на творческия му живот, който не сме обсъдили. И така, един горещ следобед реших отново да отида до Чартуел и да се включа в тълпите от поклонници.
Докато чаках в натоварения трафик в Южен Лондон, си спомних една история за това как той тръгвал от Лондон в 16:30 ч. В четвъртък, като вземал със себе си машинописката и пудела Руфъс, а всяка седмица задължително спирал да си купи Ивнинг Стандарт на същото място от "Кристъл Палас". И всеки път продавачът заставал мирно и козирувал, и винаги отказвал да приеме парите за вестника; затова всеки път Чърчил му давал остатъка от пурата, която пушел в момента (само да припомним, че друг получател на недопушени пури е градинарят му в Чартуел; бедният човек умира от рак). Има ли политик в света днес, който би могъл да плати на някого с полусдъвканите си пури?
Когато пристигнахме в Чартуел, минахме право през градината, покрай големия кръгъл басейн, към студиото до изкуствените езерца.
Чърчил се захваща с рисуване през 1915 г., в тежко състояние след Галиполи, в една къща под наем, наречена Хоу Фарм, близо до Годалминг. По-късно той описва как намира това хоби в един пасаж, който показва журналистическия му талант да направи нещо прекрасно от почти нищо…
Няколко експеримента една неделя в провинцията с кутията с боички на децата ме накара на следващата сутрин да се сдобия с пълна екипировка за рисуване с маслени бои.
След като купих боите, статива и платното, следващата стъпка беше да започна. Но колко трудна се оказа тази стъпка! Палитрата блестеше с мъниста от цвят; платното се издигаше пред мен, бяло и безпристрастно, чистата четка беше готова в ръката ми, натежала от съдбовна важност, но някак нерешително увиснала във въздуха. Сякаш някаква мълчалива забрана държеше ръката ми. Но все пак небето точно този ден беше безспорно синьо, бледосиньо при това. Не можеше да има никакво съмнение, че синята боя, смесена с бяла, би трябвало да се нанесе по горната част на платното. Няма как на човек да му е нужно специално образование като художник, за да види това. От тази отправна точка всеки може да тръгне.
Затова внимателно разбърках малко синя боя в палитрата с най-мъничката четка, а след това с безкрайна предпазливост нанесох от боята, на площ колкото бобено зърно, върху бялото платно. Това беше предизвикателство, умишлено предизвикателство, но така приглушено, така притеснено, дори така каталептично, че не заслужаваше никакъв отговор. В този момент по алеята се чу силен звук от приближаващ се автомобил. От тази колесница с бързи и леки стъпки скочи не друг, а талантливата съпруга на сър Джон Лейвъри. "Рисуваш! Но за какво се колебаеш така? Подай ми четка, ето тази, голямата."
Топване в терпентина, пльосване в синьото и бялото, неистово бъркане върху палитрата, която вече не беше чиста, и след няколко едри, свирепи замаха с четката върху треперещото от ужас платно се появиха няколко смели сини щриха. Всеки виждаше, че горкото платно не може да отвърне на удара. Това самодоволно насилие не бе последвано от ответен удар на съдбата. Платното се ухили безпомощно към мен. Злата магия се разпръсна. Ужасните задръжки отпаднаха. Хванах най-голямата четка и нападнах своята жертва с истинска ярост. Оттогава никога не съм усещал каквото и да било страхопочитание към платното.
Ателието заема цялата вътрешност на една стара къщичка — с високи прозорци и поставен с лице към камината статив. До него е картината на Рандолф, на която очите му са изпъкнали като на скарида, а цялото излъчване — доста надменно, скъсаната част още се вижда в платното: онова, което трябваше да поправи, когато го сполетял "Сънят".