Висок скрин с открити лавици е сложен до стената — едно време е представлявал огромна колекция пури, подарени му от жителите на Хавана, а сега съдържа стотици туби с боя, изстискани, оцапани и подредени в редици. Човек сякаш усеща енергията, с която се е хвърлял в своето изкуство: планирането, сякаш във военен стил, на табуретките, стативите, палитрите, чадърите, престилките, терпентина и безира — всички принадлежности на художника, с които той се въоръжавал, преди да нападне платното.
Но когато огледаш стаята, веднага разбираш, че това не е поза. Работил е съвсем сериозно. Платната са подредени из цялото помещение, от пода до тавана — част от общо 539-те, които е завършил през живота си.
Даже и най-фанатичните почитатели не могат да го нарекат технически виртуоз — човешката форма не му се удава много. За да нарисува нещо, понякога използвал едно особено устройство, наречено епидиаскоп, което прожектира снимка върху платно — тази техника е използвал, за да нарисува малко скованите картини на играчи на ръгби, както и А. Дж. Балфур и съпругата му, които изглеждат малко като двойка капуцини. Но има и доста други, които изразяват неговата индивидуалност — и понякога те са чудесни.
Дошъл съм тук с няколко приятели и скоро разбираме какво най-много го е привличало в рисуването. Харесват му цветовете — колкото по-ярки и по-пищни, толкова по-добре — както и всеки повод, който природата му дава, да ги съчетае. Любим пейзаж за него е розова стена на дворец или красиви развалини в охра, а след това лазурно небе — и за предпочитане редица заснежени планини някъде в далечината.
Сенките на пирамидите или светлината по вълните, които се разбиват в средиземноморските брегове, наистина го опияняват. Има ли някъде тъмнозелени кипариси, светлозелени морави, яркосиньо небе и стари сгради в розов оттенък, Чърчил ги е нарисувал.
Усещат се радостта и ентусиазмът, с които е въртял четката. Една от моите колежки се опитва да обобщи реакцията си. "Картините му са толкова леки, така оптимистични", казва тя. И това ми се струва доста правилна оценка. Целта му е да зарадва и възнагради зрителя — и той успява. Един пейзаж, нарисуван от Чърчил, неотдавна беше продаден за един милион долара — колкото струва картина на Моне, за бога.
Хората се чувстват привлечени от неговите творби не защото те са някакви великолепни шедьоври, а именно защото не са. Той е готов да изпробва различни неща, да понася подигравки, да прави грешки — но най-важното е, че не се страхува да се хвърли в работата и да поеме този риск.
Понякога нищо не се получава, друг път резултатът е великолепен. Точно такова настроение той внася със себе си в тази тъмна и изпълнена с тютюнев дим стая в началото на лятото на 1940 г. Други ръце тогава рисуват по празното и ужасяващо платно. Чърчил прави решителната крачка, топва четката и полага своята ярка и романтична версия на събитията с широки и енергични щрихи. А това, приятели мои, е последната ми реплика към всичките негови критици.
Великобритания през 1964 г. е в толкова отношения несравнимо по-добра държава, отколкото е била, когато Чърчил влиза в парламента в началото на века. Има по-малко принудено уважение, по-малко класово съзнание — разбира се, че е така, като се вземе предвид, че пилотите от битката за Британия са все момчета от обикновени държавни училища. Малцината излизат от редиците на мнозинството.
Смазващата бедност, която Чърчил вижда в младежките си години, гетата, през които се разхожда в Манчестър с цилиндър на главата — повечето от тях вече не съществуват. Жените се еманципират, висшето образование започва своята масивна следвоенна експанзия, а Националната здравна каса вече е създадена, както и социалната държава, целяща да помогне на всеки в беда.
Хората имат различно мнение за ролята на Чърчил в тази трансформация, макар че ми се струва, че лейбъристкото правителство от 1945–1950 г. му дължи ужасно много — не само за работата, свършена от Чърчил и Лойд Джордж през първите десетилетия на XX век, но и заради инстинктите на Чърчил във военновременното коалиционно правителство. Той произнася реч на 21 март 1943 г., озаглавена "След войната", в която до голяма степен предвещава големите промени в здравеопазването, пенсиите и социалното осигуряване. Както по-късно казва самият Атли: "Той изпитваше съчувствие, невероятно съчувствие, към обикновените хора по целия свят".