Той не се радва особено на перспективата за масова емиграция към Великобритания (говори за "хотентоти" и т. н.). Но както Андрю Робъртс правилно отбелязва, дори тази емиграция е отчасти резултат на романтичната визия на Чърчил — продължила чак до 50-те години на XX в. — за Великобритания като най-голямата "имперска родина".
Ето защо той и консервативният му кабинет толкова трудно вземат решение по въпроса и накрая затръшват вратата; следователно парадоксът е, че в империалистическата си концепция за Великобритания той е всъщност един от основателите (макар несъзнателно и неохотно) на многорасовото днешно общество.
Като цяло може да се каже, че Великобритания преживява една революция — само че мирна и тиха, при която основното в конституционния ред се запазва. Той за първи път вижда кралица Елизабет II през 1928 г., когато тя е на две години. Пред Клементин споделя, че тя е "дете с характер", с "излъчване на авторитет и разсъдливост, които са изумителни на тази млада възраст".
Може би си мислите, че звучи като подмазване да откриеш "авторитет" в поведението на двегодишно дете, но той вече е министър-председател, когато Елизабет е коронована, и е напълно вярно да се каже, че коронацията се състои само защото той доживява да бъде министър-председател. Ето това е един от аргументите, който изпраща критиците му в окончателно объркване и разгром: нито една от тези промени (и подобрения) — нито една! — нямаше да се случи, ако Великобритания се бе огънала пред лицето на нацистката заплаха.
Нямаше да има голямо реформистко лейбъристко правителство, защото нямаше да има демокрация, която да го постави на власт. Нямаше да има профсъюзи, защото те биха били репресирани заедно със свободата на словото и гражданските права, а Лондон нямаше постепенно да се превръща в процъфтяваща световна столица, а в мрачен и смачкан сателит, където родителите на поп звездите — ако изобщо има такива — сигурно щяха да кръщават децата си Адолф вместо Уинстън.
Ако изобщо има такова нещо като "британския характер" (а вероятно го има в една или друга степен), то то се върти около характеристиките на Уинстън Чърчил — като цяло ведър и с чувство за хумор, но от време на време войнствен; непочтителен, но привързан към традициите; упорит, но сантиментален; привързан към езика и всякакви игри с думи; любител на хубавите храна и пиене.
Той означава нещо не само за политиците, които твърдят, че са прегърнали неговите идеали, но и за цялото човечество. Той е модел за подражание за всеки, който не е бил много добър в училище, всеки, който така и не стига до университета, всеки, който не е цар на математиката.
В него могат да се огледат всички онези, които са притеснени, че не успяват да изпълнят очакванията на родителите си, всички, които смятат, че са се провалили в живота си, всички, които в един или друг момент са се борили с депресията, всички, на които се е случвало да ядат, пушат или пият повече, отколкото е полезно, всички които са изпадали в положение да трябва да се борят с обстоятелствата.
Съберете всички тези категории заедно и ще се получи огромен брой хора.
На 24 януари 1965 г. Уинстън Чърчил умира на деветдесетгодишна възраст. Около 300000 души отдават почит край ковчега му по време на държавното погребение в Уестминстър Хол — първото такова погребение, организирано за човек, който не е член на кралското семейство, от погребението на херцога на Уелингтън насам. Можете да ги видите в архивните кадри: Великобритания от поколението на родителите ми — старци с хлътнали бузи и старомодни шапки, жени с тежки палта и забрадки; но също и млади мъже в тесни панталони, жени с къси поли, спирала на миглите, изрусени коси и ярко червило; хора, които плачат, гледат втренчено, вдигат примитивните си фотоапарати, за да направят снимка.
След погребението в катедралата "Сейнт Пол" тялото му е пренесено на катера "Хейвънгор" от кейовете при Тауър до Ватерло и докато минава покрай доковете на Лондон, крановете се навеждат, за да отдадат последна почит. Специален влак отнася ковчега до Блейдън, Оксфордшир, където той е погребан в църковния двор на църквата, чиято висока кула се вижда от прозореца на стаята, където е роден.
Съвсем правилно в селото няма никакъв определен знак, че тук почива великият човек — нито пък ще видите табелки по пътищата. Минавам през портичката с покрив над нея и заставам до гроба. Лишеи и други следи на времето вече са започнали леко да замъгляват надписа на голямата плоча.
Тук е погребан заедно със съпругата си, майка си, баща си, брат си и децата си. Време е за едно последно тихо размишление за величието на този дух: не какво е постигнал, не как го е постигнал, а откъде е дошла тази огромна енергия.