"Те са били по-твърди, по-яки хора — казва Соумс. — Имайте предвид обаче, че за дядо ми винаги се е грижел някой, където и да отиде."
Нека не забравяме и естествения егоизъм, който в по-голяма или по-малка степен е важен за всяко човешко същество, както и желанието за престиж и самочувствие. Винаги съм си мислел, че Чърчил е действал по един таен силогизъм в главата си:
Великобритания = най-голямата империя на земята Чърчил = най-великият човек в Британската империя Следователно Чърчил = най-великият човек на земята.
Андрю Робъртс го е написал правилно, но някак твърде скромно. Правилният силогизъм би трябвало да бъде:
Великобритания = най-великата империя, която светът някога е виждал Чърчил = най-великият човек в Британската империя Следователно Чърчил = най-великият мъж в историята на света.
Това в известен смисъл е вярно, но по някакъв начин несправедливо по отношение на Чърчил. Той наистина притежава титанично его, но то е все пак смекчено от хумор и ирония, както и от дълбока човечност, разбиране и съчувствие към другите хора, от ангажираност към служенето в полза на обществото и вярата в демократичното право на хората да го изритат — както и правят — по време на изборите. Нека си спомним колко бързо прощава той както заради Дънди през 1922 г., така и след унижението от 1945 г.
Ето това искам да кажа, когато на няколко пъти повтарям думата "великодушие". Точно преди да си тръгнем, Соумс ми разказва една последна история за неговата сантименталност и щедрост.
Една вечер, по време на войната, някаква жена, която работи като чистачка в Министерството на отбраната, тръгнала към автобусната спирка, за да се прибере у дома, и забелязала нещо в канавката. Било папка, покрита с розова панделка и надписи "Строго секретно".
И така, тя бързо я извадила от локвата и я пъхнала под шлифера си, за да я отнесе у дома. Показала я на сина си, който веднага разбрал, че става дума за тайни и много важни документи. Без да отваря папката, той се върнал направо в Министерството на отбраната.
Вече било твърде късно вечерта и всички си били тръгнали, а охраната на вратата се отнесла много неприятно с младежа.
На няколко пъти му казали да остави папката при тях, а някой ще я предаде сутринта. Той категорично отказал и заявил, че ще я предаде само на някого с висш офицерски чин.
Накрая слязъл старши офицер и взел папката — и разбира се, се оказало, че това е заповедта за начало на битката при Анцио!
На следващия ден се свиква Военният кабинет, за да се разберат доколко сериозно е нарушението на сигурността, както и дали да се пристъпи към десанта при Анцио.
Разгледали папката внимателно и преценили, че тя е била във водата само няколко секунди, както и че версията на чистачката е вярна — и така в крайна сметка те решили да продължат с нахлуването в Италия.
Тогава Чърчил се обърнал към командващия Имперския генерал щаб и го попитал: "Пъг, как се случи това?". Исмей му разказал за жената и сина й, а в края на разказа Чърчил се разплакал.
"Тази жена трябва да е почетен командир на Британската империя (Dame Commander of the British Empire)! — казал той. — Да се направи!"
Неговият личен секретар, Джок Колвил, задвижил въпроса и се свързал с Томи Ласълс, личния секретар на краля, за да види дали може да се осъществи. Това е едно от малкото неща, които кралят не свършва както трябва, защото, когато идва ред за обявяване на отличията по случай рождения му ден, тя получава само Member of the Most Excellent Order of the British Empire (Член на ордена на Британската империя).
Но нека довършим историята — когато самият Чърчил слиза от власт през 1945 г., в списъка с отличия във връзка с оставката му фигурира едно име. Номер пети в списъка — Dame Commander of the British Empire за чистачката от министерството.
Тази история, уви, не успях да потвърдя с документи нито в архива на Чърчил, нито другаде. Но тя илюстрира една фундаментална истина. Уинстън Чърчил обичал нещата да стават така, както той каже. И слава богу, че е било така.
Също както е с листата на дърветата, така е и с поколенията на човека, казва Омир. На мен това ми звучи доста вярно: на листата приличаме не само по това, че сме смъртни, но и по това колко сме подобни един на друг.
Винаги съм си мислел, че един извънземен, когато хвърли бегъл поглед на планетата ни, може да заключи, че ние, човешките същества, сме не толкова отделни индивиди, колкото част от същия организъм: като листа, свързани с невидими клонки и клони.