Но откъде, може би ще попитате, самият Рандолф е наследил тази дарба? Кой е бил неговото вдъхновение?
И двамата Чърчил — бащата и синът — следват традицията на най-великия от всички магьосници и опортюнисти, излезли от партията на торите: Бенджамин Дизраели. Рандолф е ученик на Дизраели и негов наместник на земята. След смъртта на Дизраели Рандолф помага за създаването на "Лига на игликата" в негова чест, защото игликата е любимо цвете на великия лидер и прословут денди от викторианската епоха.
Както Рандолф казва на сина си в "Съня", "Винаги съм вярвал в Дизи, старият му евреин. Той виждаше в бъдещето. Той трябваше да постави британския работник в центъра на картината". Двамата Чърчил — баща и син — се смятат, по думите на Уинстън, за "носители на мантията на Илия", наследниците на Дизраели.
Връзките наистина са много поразителни и далеч надхвърлят интереса към социалната реформа. Друга обща точка между Дизраели и двамата Чърчил е журналистиката (а в случая с Уинстън — и романистиката), склонността към показното, риторичните изблици, чувството за историчност, империалистическите влечения, монархизмът, известното театралничене и непоправимият опортюнизъм.
В днешно време, изглежда, Дизраели е заплашен от известно историческо затъмнение. Дъглас Хърд написа една хубава, но леко назидателна биография, в която задава въпроса какво реално е постигнал Дизраели в сравнение с "ефективни" конформисти като Пийл.
Това не е справедливо спрямо Дизраели, разбира се, но е част от важна традиция в британската политика. Ако не беше Дизраели, нямаше да имаме Рандолф Чърчил, а ако не бяха примерът и моделът, създаден от Рандолф, нямаше да имаме и Уинстън Чърчил. Каква е била радостната реакция на Чърчил, когато премиерът Стенли Болдуин го назначава за министър на финансите? "Още пазя официалната тога на баща ми!"
Изобщо не искам да кажа, че Чърчил е бил някакъв близнак на баща си или пък имитатор. По много начини — и то важни — той е много различен и много по-качествен човек.
Рандолф с призрака на Дизраели.
Първата реч на Чърчил в Камарата на общините с призрака на Рандолф зад него.
Рандолф се проявява като негодяй по начин, който Чърчил никога не достига. Трудно е да си представим Уинстън болен от сифилис. И двамата му родители са "известни със секса", ако използваме думите на писателката Мюриъл Спарк, и то по начин, който е твърде далечен за Чърчил.
Със сигурност не можем да си представим Чърчил толкова побеснял, че да посегне на собствения си прислужник, както е правил Рандолф, нито пък да пише отвратителни писма на децата си. А и Уинстън никога не би се държал по налудничавия начин, демонстриран от Рандолф през 1873 г., когато се опитва да изнудва принца на Уелс, който след това го предизвиква на дуел.
Тази странна и отвратителна история вече е избледняла съвсем, посипана с прах, на старите лавици с книги; но когато Уинстън Чърчил едва започва кариерата си, има хора, които още я помнят — и сигурно са се чудили колко далеч е паднала крушата от дървото.
Всичко тръгва от това, че по-големият брат на Рандолф, граф Бландфорд, се оказва замесен в доста сериозна извънбрачна афера с жена на име лейди Идит Ейлсфорд. Тази Идит изглежда доста дългоноса на снимките, но тя трябва да е била някаква сексбомба за времето си. Тя поддържа едновременно връзка с Бландфорд, със съпруга си и с Бърти — едрия и скучаещ от бездействие наследник на трона. В онези дни така се е правело, нали разбирате?
Идит решава, че иска развод от съпруга си, лорд Ейлсфорд, за да се събере с Бландфорд. По причини, които така и не стават ясни, Рандолф решава, че брат му не бива да се замесва в такива неща. Даже само да те споменат в дело за развод, това би било истински позор за семейството, смята той.
Затова му хрумва да накара принца на Уелс — който задава моралния тон в обществото — да забрани този развод. После открива някакви писма от принц Бърти до Идит. Доста разгорещено четиво, смята Рандолф. В тях се подразбирало за интимна връзка между принца и лейди Идит, а ако това се разчуе — ами че Бърти никога няма да се възкачи на престола!
Той заплашва да ги публикува. Назрява епичен скандал. Всичко стига до знанието на кралицата. Налага се да се намеси Дизраели, който в това време е премиер. Ядосаният Бърти призовава Рандолф на дуел, при което Рандолф пише писмо и образно казано, показва среден пръст на наследника на трона, като посочва, че никой поданик не може да бъде призован да постави в риск живота на един бъдещ монарх.