Известно време нещата изглеждат, сякаш вървят по учебник. Самолетът забръмчава през полето, двигателят тегли добре, издигат се на 70–80 фута над наземния персонал, който внимателно следи полета с вперени нагоре очи. Сигурно са били интересна гледка — един от най-известните британски държавници, едрата му глава, украсена с кожена пилотска шапка и очила, се издига устремено към небето в самолет, който е плод на най-високите технологии от онова време: един от най-първите хора след Икар, който завладява небето и побеждава гравитацията, макар и в машина, която е по-тежка от въздуха.
Но точно когато стигат на опасно голямо разстояние от земята, нещата започват да се объркват.
По онова време аеродрумът в Кройдън е заобиколен от високи брястове. За да се избегнат тези дървета, издигащият се пилот е бил длъжен да направи два остри завоя — първия надясно, а после наляво. Чърчил прави първия завой безпроблемно. Вятърът свири през крилата. Скоростомерът регистрира 60 възела, достатъчна скорост, за да се избегне засичане на двигателя.
Той завива наляво и деликатните перки и елероните послушно се подчиняват. Бавно и внимателно центрира джойстика — така, както са го учили — за да изправи машината. Изтегля го докрай назад — ръкохватката на джойстика се мести почти трийсет сантиметра. Но забелязва нещо странно.
Самолетът остава наклонен под ъгъл от 45 градуса. Машината изобщо не реагира на командите му. Напротив, даже се накланя още повече наляво. Скоростта започва бързо да пада. Уинстън Чърчил веднага разбира, че двамата с капитан Скот са в беда.
"Изгубих управление", казва Чърчил на Скот — опитен и способен летец, който вече е преживял една тежка катастрофа, от която са му останали сериозни белези. В този момент Чърчил усеща, че Скот поема управлението — и джойстика, и педалите — дърпа и бута рязко, за да извърши единствената възможна маневра в такива ситуации: да насочи носа надолу, така че да вдигне достатъчно скорост и да се измъкне от страничното приплъзване. Ако самолетът се бе издигнал по-високо, вероятно този ход щеше да проработи. Но те са само на 90 фута от земята. Задава се истинско бедствие.
Докато се спускат надолу, а машината е напълно неуправляема, Чърчил вижда огряното от слънцето летище под себе си и остава с впечатлението, че то е обляно от зловещи жълтеникави отблясъци. За миг — понеже не разполага с повече време от един миг — през главата му минава светкавична мисъл: "Най-вероятно ще загинем". Те наистина се разминават само на косъм.
Нека оставим нашия герой за секунда да се носи главоломно надолу към твърдата земя на Кройдън. И нека погледнем рисковете, които вече е поемал до този момент. Да помислим колко пъти е играл хазартно с късмета си — не само като пилот, но и заради почти ексхибиционистичната си жажда за слава.
Чърчил за пръв път се запалва по летенето още преди Първата световна война, когато е Първи лорд на Адмиралтейството. В началото на 1913 г. отива да посети военноморската въздушна база в Ийстчърч на остров Шепи. Остава поразен от атмосферата: млади герои безстрашно се хвърлят във въздуха, докато тестват първия хидроплан в света (дума, за която се твърди, че Чърчил е измислил). С изключение на мустаците, вероятно всичко е изглеждало като през първите дни на космическата програма на САЩ — общото чувство за ентусиазъм струи от всяка пора.
Чърчил незабавно вижда потенциала на онова, което вършат. Той иска създаване на специално подразделение, със своя собствена идентичност и солидарност, и така започва онова, което един ден ще се превърне в Кралските военновъздушни сили. "Ние сме в епоха на летенето, подобна на тази на Стивънсън — провъзгласява той, имайки предвид изобретателя на парния локомотив. — Сега нашите машини са крехки. Един ден те ще бъдат здрави и стабилни и ще бъдат важни за нашата страна." Дори толкова се възторгва, че самият той решава да се научи да лети.
За да видите какъв чешит в действителност е бил, не забравяйте, че са минали само десет години от прощъпалника на авиацията! Едва през 1903 г. Орвил и Уилбър Райт излетяха в Кити Хоук на крилете на своята странна измишльотина. И ето ви го Чърчил, не особено здрав физически тридесет и девет годишен мъж, който тръгва да се учи на летене в тези "средства", които — за нашите съвременни очи — почти не приличат на самолети. Изглеждат по-скоро като странни гигантски платнени хвърчила, монтирани върху колела за детска количка, и с двигател като на моторна косачка, нескопосно монтиран в единия край, като цялото това нещо е завързано и пристегнато с въжета или кожени каишки.