Целта на мисията е да се разбият силите на мюсюлманския водач, а също и да се отмъсти за убийството на генерал Чарлз Гордън, чиято грозна гибел в Хартум тринадесет години по-рано е шокирала викторианския свят. В 8.40 часа сутринта на 2 септември 1898 г. Чърчил язди коня си към шейсетхилядната армия на дервишите, която вече от около час или повече е подложена на жесток обстрел от британски оръдия. Чърчил и неговите момчета си мислят, че ще трябва да се справят със 150 местни копиеносци, но с изненада установяват, че врагът е въоръжен с модерни пушки.
Дервишите изведнъж се спускат на колене и започват да стрелят по четата. Какво можели да направят? Да обърнат конете или да нападнат? Решават да нападнат. Чърчил вече е изминал около стотина метра по посока на дервишите, когато разбира, че пред него е стръмно дере, пълно със "застанали един до друг копиеносци", цели дванадесет редици.
И какво прави той? Продължава да настъпва! Настава ужасяващо меле; много от дервишите падат като покосени. Чърчил изстрелва десетте куршума от своя пистолет "Маузер" и успява да излезе от сблъсъка невредим заедно с коня си. След като минава през дерето, той заобикаля баталната сцена, където дервиши и британски войници вече водят боя лице в лице.
След това, разказва той, "се приближавах с коня до хора от вражеската група, като стрелях с пистолет право в лицата им, при което убих неколцина; трима със сигурност; съмнявам се и за още двама, а един смятам, че не улучих". Когато разказваме по този начин, може да останете с впечатлението, че тези битки са малко едностранчиви. В края на краищата "нашите" са въоръжени с пистолети, а другите нямат нищо.
Но това е пълно подценяване на рисковете. От участвалите в нападението 310 войници 21 са убити, а 49 — ранени. Както Чърчил разказва по-късно, това били "най-опасните две минути, минали пред очите ми".
Но дали е така? На него още му предстои да се бие и във войната срещу бурите, където много пъти попада под огъня на тези яки холандски земеделци, които са по-добри стрелци и имат по-добри оръжия в сравнение с пущуните или дервишите. Тук нямаме достатъчно място, за да повторим цялата драма на Чърчил и бурите; писани са книги за тази история, две от тях — от самия Чърчил.
Накратко казано, като двадесет и четири годишен репортер той участва в тази злощастна война, в която мощта на Британската империя е почти унизена от едни брадати и говорещи с тежък акцент герои, сякаш излезли от страниците на романите на Уилбър Смит. През 1900 г. той успява да се замеси в един колосален скандал, който най-сетне изстрелва името му на първа страница на вестниците.
Уинстън пътувал с влак към някакво селище, наречено Коленсо, в провинция Натал, когато влакът бил нападнат от врага и дерайлирал. Той успява да покаже хладнокръвие под обстрела и без да се грижи за собствената си безопасност, участва в организирането на ответни мерки. Както обикновено, по него отново стрелят и — също както обикновено — оцелява като по чудо. Там е заловен и успява да избяга от затвора; скача върху един товарен влак; крие се в гората; преживява ужас от един лешояд, крие се във въглищна мина; появява се и бива посрещнат като герой в Лоренсо Маркеш, днес Мапуто, Мозамбик.
Преминава с велосипед цяла Претория, докато за главата му има обявена награда, отново стрелят по него и едва не го убиват в Деветсдорп, демонстрира "забележителна смелост" в една битка, останала в историята като "битката при Даймънд Хил"… Надявам се това да е достатъчно като илюстрация.
Мога и да продължа: мога да добавя, че когато постъпва в армията през 1915 г., след Галиполи, той заминава да служи с войските на Западния фронт и тридесет и шест пъти навлиза в "ничията земя", като понякога е толкова близо до германските линии, че чува разговорите на немците. Бих могъл и да ви разкажа за смелото му поведение, докато наоколо падат снаряди и свистят куршуми, но мисля, че читателят вече разбра основното.
Като младеж, а всъщност и през целия си живот, Чърчил показва лъвска смелост. Колко ли куршуми са изстреляни по него, без да го улучат? Хиляда? Колко ли души е убил със собствените си ръце? Десетима? Може би повече. От Уелингтън насам няма британски премиер, който да е прекарал толкова време на активна военна служба, нито да е убил толкова много от обитателите на развиващия се свят, които са посегнали към него с насилие, а и някои, без съмнение, които не са му посегнали.