Той е единственият министър-председател, срещу когото са стреляли на четири континента. В този момент чувствителният читател сигурно вече е готов да приеме тези неопровержими доказателства на храбростта на Чърчил, но иска да узнае повече за самата психология, която обяснява това поведение. Защо е бил такъв?
Какво е формирало този характер? Едно от най-приятните неща в характера на Чърчил — и една от причините за невероятно здравата му психика — е, че той разкрива мотивите си с удивителна честност. Знае много добре, че "играе за публиката", както споделя на майка си, обяснявайки поведението си в Малаканд. Той се нуждае от публика за дръзките и благородни дела — защото има нещо да докаже.
Както сам признава, "тъй като в много отношения съм страхливец — особено в училище — за мен няма по-ценна амбиция от това да добия репутация за лична смелост". Мъжът произлиза от детето — и червенокосият Чърчил наистина е дете, което никого и с нищо особено не впечатлява.
Той не играе в отбора за Хароу футбол — една доста буйна форма на играта, която е сред особеностите на училището. Той дори не играе много крикет, а в един знаменателен случай останалите момчета започнали да го замерят с топки за крикет, а той побягнал и се скрил в гората. Този спомен никога не го напуска; връстниците му не го харесват също както не го харесва и баща му Рандолф.
Аз обаче мисля, че той не е бил прав в тази самокритичност. Не е бил страхливец като ученик. Напротив, бил е адски смел. Изпращат го в пансионатно училище още на седемгодишна възраст, под грижата на един садистичен любител на камшика на име Хърбърт Снейд-Кинърсли. Този човек е стар перверзник, представител на родеещата се с католицизма "Висока англиканска църква", който наказвал момчетата с двадесет удара с пръчка — като още след третия удар мястото започва да кърви — дори за най-малкото нарушение на правилата.
Макар да е дълбоко нещастен в училището, Чърчил никога не се оплаква от това варварство — и за него може би нямаше и да се разбере, ако семейният лекар не забелязал отоците. Но знаете ли какво направил Чърчил?
Един ден Снейд-Кинърсли го наказал с бой, задето взел малко захар без разрешение, а Чърчил грабнал сламената шапка на насилника и я ритал, докато от нея нищичко не останало. Този епизод много ми харесва. Та всъщност изобщо не е бил страхливец в училище: може наистина да не е бил много добър в отборните игри, но пък става междуучилищен шампион по фехтовка. Разказват се славни истории за това как бутнал по-големи момчета в басейна, а ако искате и окончателно доказателство за огромната му смелост като тийнейджър, нека ви разкажа известния случай, когато играе на "заек и хрътки" с брат си и братовчед си в Дорсет.
Те успяват да го заклещят на един мост, заставайки и в двата края, а под моста има дълбока пропаст. Тогава Чърчил вижда една ела, чийто връх е почти до нивото на моста, и живият му ум за секунда ражда невероятна идея за изход.
Планът е да скочи към дървото и да се плъзне надолу, като използва клоните, за да забави спускането си. Хубава идея на теория, но пълна катастрофа като изпълнение. Момчето идва в съзнание едва три дни по-късно, а на легло остава цели три месеца.
Точно в този епизод виждаме толкова много елементи от характера му: въображението, самонадеяността, способността да взема решения за секунди. Смелостта на Чърчил съвсем не е просто поза. Не е маска, зад която едва успява да се прикрие. Просто наистина е такъв. Духът на храбростта пулсира във вените му като някакво гориво с доста по-високо октаново число от нас, простосмъртните.
Нищо не може да го спре, даже и инцидентът в Кройдън, за който разказахме, когато самолетът пада шеметно към земята. Машината се забива в пистата със скорост 90 км/ч. Първо се откъсва лявото крило, което се разбива на парчета, а витлото буквално се заравя в почвата.
Чърчил полита напред. Тялото му е смачкано. Налягането изглежда непоносимо. Струи гориво минават край лицето му, докато той — за пореден път — си мисли, че животът приключва дотук. Оказва се обаче, че добрият капитан Скот е изключил електричеството малко преди сблъсъка.
Чърчил излиза жив и здрав от машината и се заклева, че никога повече няма да пилотира — един обет, който той спазва (повече или по-малко) до средата на Втората световна война, когато отново му се налага да покаже от какво тесто е замесен и когато желанието му да поеме риска и да се качи на самолет, става наистина важно за британската съпротива.