Машинописките едва смогват на темпото, но той не млъква и продължава така до малките часове на нощта, като от устата му непрекъснато виси незапалена пура. Понякога даже ги викал при себе си в мъничката си и скромно мебелирана спалня, а докато те се червели и дори възкликвали от смущение, той се събличал и се потапял в дълбоката вана, и продължавал да диктува оттам, докато те седели на пода и продължавали да тракат със специалните си приглушени клавиатури, които Чърчил предпочитал.
Наръчите машинописна хартия след това преминавали корекция и редакция на ръка от самия него — запазени са безброй примери за бързо нахвърлените му бележки със синьо мастило — а след това резултатът се изпращал за набор така, както щял да се появи при печат, но дори и това не е краят.
Ето, сега пресичам стаята към едно високо наклонено бюро, поставено до стената — нещо като плот за четене в някои джентълменски клубове. Именно тук се случвало финалното действие в текстообработката — един ритуал, който днес безпроблемно изпълняваме с нашите програми на Microsoft. Тук той почвал да си "играе" с текста. Размества части на изречението, за да постави правилно акцента, сменя един епитет с друг и като цяло с огромно удоволствие слага довършителните щрихи на своите усилия, а след това всички книжа отново отиват за печат.
Това наистина е фантастично скъп метод на работа и все пак е дал възможност на Чърчил да произведе не просто повече думи от самия Дикенс или от Шекспир, но повече думи от Дикенс и Шекспир, взети заедно! Влезте, в който пожелаете дом на английската средна класа, особено на по-старите поколения, и ще ги видите наредени на видно място до томовете на Енциклопедия Британика: "Световната криза"; "История на англоезичните народи"; "Втората световна война"; "Марлборо — неговият живот и епоха" и много други, а след това се питате кои ли от тях действително са били прочетени.
Има някои хора — изправени пред това огромно количество текст — които може да се изкушат да омаловажат виртуозността на Чърчил като писател. Наистина той винаги е имал своите зложелатели. Ивлин Уо, този непоправим чърчиломразец, казва, че той бил "майстор на Псевдо-Августова проза" и бил "без някакъв особен литературен талант извън дарбата му за ясно самоизразяване". След като прочита книгата на Чърчил за баща му Рандолф, Уо я отхвърля като "по-скоро записки по съдебно дело на адвокат мошеник, но не и литературно произведение".
Към края на 60-те години на XX век историческите му дарби попадат под ударите на разни като Дж. X. Плъмб, пионер на "социалната история" в Кеймбриджкия университет. "Не е спомената и дума за трудещата се класа и индустриалните технологии", оплаква се Плъмб по повод "История на англоезичните народи". "Неговото невежество по икономическата, социалната и интелектуалната история достига зашеметяващи висоти." Стилът на прозата му бил "любопитно старомоден и някак не на място, нещо като катедралата "Сейнт Патрик" на Пето Авеню".
Що се отнася до невероятното му постижение да спечели Нобелова награда за литература, обичайното отношение е като към непохватен опит от страна на шведите да компенсират неутралитета си през войната. Дори сравнително добронамерени историци като Питър Кларк напълно отхвърлят възможността творчеството му наистина да е заслужавало тази награда. "Рядко се е случвало творбите на даден автор да са получили по-малко внимание, отколкото тези на носителя на Нобелова награда за литература през 1953 г.", казва той. Това не е само доста високомерно, но и със сигурност не отговаря на истината.
Погледнете списъка на лауреатите на Нобелова награда през миналия век. Авангардни японски драматурзи. Марксистко-феминистки латиноамериканци. Полски застъпници на конкретната поезия. Всички те без съмнение имат своите заслуги, но мнозина от тях са далеч по-малко четени от Чърчил.
Та защо Ивлин Уо подценява писанията на Чърчил? Забележете, че той — Уо — всъщност се опитва да подражава на Чърчил през 30-те години и успява да си уреди позиция като репортер за войната в Абисиния. Така създава "Сензационни новини" — разбира се, едно от най-великите стилистични достижения на XX век. Но изпратените от него репортажи изобщо нямат същото журналистическо въздействие като тези на Чърчил.
Дали пък Уо не е завиждал мъничко? Така ми се струва, а причината не е само, че Чърчил става много по-известен, отколкото Уо изобщо може да се надява, но и че едва на крехката възраст от двадесет и пет години той печели такива невероятни суми от перото си. А това, уви, на повечето журналисти е наистина чувствителен аспект от сравнението.