Още на прага на новия XX век той не само е написал пет книги — някои от които се разграбват като топъл хляб — но и се е превърнал в може би най-високоплатения журналист във Великобритания. За отразяването на войната с бурите му плащат по 250 лири на месец — еквивалента на 10 000 лири днес. Получава поръчка да пише за живота на баща си през 1903 г., за което получава зашеметяващата сума от 8 000 лири. За да ви стане ясен мащабът на тази щедрост, нека само спомена, че по онова време едва един милион души в страната имат привилегията да плащат данък върху доходите — и то, защото са спечелили 160 лири годишно.
Издателите не са му платили толкова много пари заради сините му очи. Плащат му щедро, защото хората харесват книгите му или неговите статии повишават тиража, а причината да е бил популярен, е в това, че е пишел наистина хубаво, с един стил, който е едновременно богат, пъстър и приятен за четене. Той е наистина невероятен репортер.
Уверете се сами от тази негова статия, публикувана в Морнинг Поуст от април 1900 г.
Историята тръгва от момента, когато Чърчил и другите разузнавачи, яхнали коне, се опитват да надбягат бурите, за да завземат една kopje — оголена скала в равнините на Южна Африка.
Че всичко е състезание, си личи още от самото начало — знаят го и двете страни. Както доближавахме, видях петимата бури, които бяха начело, с по-хубави коне от другарите си, които те изпреварваха в отчаяна решимост да си осигурят по-изгодна позиция на групата. Рекох: "Няма как да успеем", но никой не искаше да признае поражение или да остави нещата нерешени. Останалото беше много просто.
Пристигнахме до една телена ограда на 100 ярда — или по-точно 120 ярда — от билото на скалата, слязохме от конете, прерязахме телта и тъкмо се готвехме да завладеем тази скъпоценна позиция, когато — тъкмо както съм ги виждал по насипите край жп линията във Фрер, мрачни, космати и страшни — се появиха главите и раменете на дузина от бурите, а колко ли още идеха след тях?
Настана странно, почти необяснимо затишие — или може би и изобщо да не е имало затишие; но след това си спомням много събития едно след друго. Първо бурите — един мъжага с дълга, увиснала черна брада и кафяво палто, друг — с червен шал около врата му. Двама от разузнавачите глупаво продължаваха да режат оградата. Един мъж вдигна оръжие да се прицели, облегнат на седлото на коня си, после гласът на Макнийл почти без да трепва: "Закъсняхме, тръгвайте обратно към другата скала. В галоп!".
Тогава мускетите изгърмяха и свистенето и бръмченето на куршумите изпълни въздуха. Сложих крак в стремето. Ужасен от стрелбата, конят диво се впусна напред. Опитах се да скоча в седлото, но то се обърна към корема на животното. Конят се откъсна и побягна в див галоп. Повечето от разузнавачите вече бяха на 200 ярда от мен. Останах сам, без кон, в обсега на оръжията и почти на цяла миля от всякакъв заслон.
Имах само едно успокоение — пистолета ми. Нямаше как да ме заловят като животно, невъоръжен в откритата пустош, както се бе случвало по-рано. Но най-доброто, което ме очакваше, беше да ме ранят тежко. Обърнах се и — за втори път през тази война — побягнах да спасявам живота си от стрелците на бурите, а наум си казвах: "Ето, свърши се най-сетне". Изведнъж, докато бягах, зърнах един от нашите. Появи се отляво, точно пред мен, висок мъж, със значка с череп и кости, яхнал светъл кон. Това значи смърт в "Откровение", но за мен значеше живот.
Изкрещях му, докато минаваше: "Дай да се кача на коня ти". За моя изненада, той веднага спря. "Хайде", кратко отвърна човекът. Изтичах до него, този път умело стъпих в стремето и след миг бях зад него на седлото.
После потеглихме. Обгърнах го с ръце, за да мога да се вкопча в гривата пред него. Цялата ми ръка се оцапа в кръв. Конят беше ударен лошо, но смелото животно се държеше благородно. Преследващите ни куршуми свистяха и съскаха — вече доста се бяхме отдалечили — край ушите ни.
"Не се бой — рече моят спасител, — няма да те улучат." А сетне, тъй като аз не отговорих, той каза: "Бедният ми кон, горкичкият ми кон, удариха го с взривяващ се куршум. Проклетниците! Но ще дойде и техният час. Ах, горкият ми кон!".
Обадих се: "Не се притеснявай, ти ми спаси живота". "О, аз си мисля само за коня…", отвърна човекът. И с това се изчерпа целият ни разговор.
Съдейки по броя на куршумите, които чух, не очаквах да ме ударят след първите 500 ярда, тъй като галопиращият кон е трудна мишена, а и бурите бяха задъхани и развълнувани. Но все пак ме обзе чувство на облекчение, когато свърнахме покрай следващата скала, и вече бях сигурен, че пак съм хвърлил печелившия зар.