Много полезно е и за Великобритания, и за света, че Чърчил е успял да формулира тази визия с такава самоувереност. Той знае какво Англия — с всичките си недостатъци — е дала на света и това му дава увереност в крайната победа.
Има и още два аспекта от литературните му усилия, които показват, че Чърчил е единственият подходящ човек да оглави държавата през 1940 г. Както признава дори самият Плъмб в своето изследване за Марлборо, има нещо "оркестрово" в способността на Чърчил да разположи и координира своя материал: той умело преминава от Холандия, през Париж, до Лондон, а после и до Седемте морета. Инстинктивно знае коя тема изисква внимание и кога точно, като в същия момент не прекъсва основния разказ. Би могло да се каже, че по същия начин ръководи и войната.
И накрая нека се върнем към тази фигура в кабинета в Чартуел, която крачи напред-назад и диктува на мисис Пеърман или на Еди Марш. Чудовищни умствени усилия са необходими, за да събере човек точните думи в главата си, а след това внимателно да ги постави на конвейерната лента на езика, така че те да излязат от другия край готови за печат.
Със сигурност практикуваната до безкрайност езикова дисциплина го е направила не само по-добър писател, но и по-добър оратор. В днешно време може и да не четем много от книгите му, но навремето речите на Чърчил обединяват духа на нацията.
Както предстои да видим, най-великият оратор на съвременната ера невинаги е говорил гладко или красиво.
Глава седма
Той мобилизира английски език
Сварваме нашия герой изправен в Камарата на общините. Той ритмично изнася реч, която никога няма да забрави. Това е един случай, който ще се запечата завинаги в паметта му — моментът, в който открива нов начин да грабне своите слушатели, да ги остави зашеметени, без дъх.
Датата е 22 април 1904 година, а младокът вече е влязъл дълбоко в играта. Той е на двадесет и девет, с розови бузи, с пухкава червеникава коса, която още не дава признаци на оплешивяване. И буквално прелива от оживление. Само през тази година той вече се е изказвал десетки пъти, нетърпелив като ученик да привлече вниманието на председателя в какви ли не дебати — от военния бюджет до Брюкселската конвенция за захарта и принудителния труд в Китай; постепенно започва да му излиза име.
Портретът му често се появява във вестниците, а статиите за него обикновено са изпълнени с възхищение. Виждаме го как удря с юмрук по дланта си, говори с ръце на кръста или прави прословутото си отвесно движение и с двете ръце, все едно сече нещо. А като се имат предвид яростните му атаки срещу собствената му партия и очевидното затъване на торите в небитието, всички отбелязват, че на младежа му предстои блестящо бъдеще. Либералите се готвят да му осигурят място в парламента; той вече надушва и възможността да стане министър…
Затова без милост "сече" колегите си от Консервативната партия — като енергичен хлапак, който поваля с пръчка израснали магарешки бодили. Торите са "ерзац", казва той. Те са забравили предписанията на консервативната демокрация, обръща се той към Балфур, който вече се е изказвал в същия дебат. Човек почти си представя как Балфур го слуша и невъзмутимо го поглежда изпод огромните си клепачи.
А около него торите съскат, почесват се ядно и всячески се опитват да го спрат. Междувременно от редовете на партийния враг — от лейбъристите — го аплодират и в това няма нищо учудващо, като се има предвид какво говори от трибуната.
В думите му няма нищо, което един съвременен привърженик на торите би разпознал като консерватизъм. Думите му просто биха вбесили Маргарет Тачър. Всъщност днес няма даже и лейбъристко правителство, което би се съгласило с нещата, за които Чърчил пропагандира в онези години. Той например обяснява, че трябва да се разреши на големи групи стачкуващи работници да ходят по домовете на онези, които не стачкуват, и на практика да ги принудят със сила да се присъединят към протеста. Иска профсъюзите да бъдат защитени от съдебно преследване, така че да не могат да бъдат глобени даже ако техните членове нарушат закона по време на агитационната си дейност.
Това даже не е социализъм, а някакъв неоанархосиндикализъм! Но преди да се разстроят днешните тори, нека не забравят и контекста на случващото се: Чърчил говори в една епоха, когато бедността е много по-дълбока и когато работещият човек все още може да стане жертва на потисничество от "господаря", и то по начин, който днес вече ни е непознат. Чърчил говори вече цели четиридесет и пет минути и речта му тече добре.