Така стига до кулминацията на изказването си и остро охулва цялата Камара на общините заради скандалната липса на представители на всички класи. "Къде са работниците? — пламенно пита тази издънка на стария аристократичен род от Бленхайм. — Вижте влиянието на директорите на дружества, на учените, на служителите, на железницата, интересите на земевладелците и производителите на алкохол", казва той и можем ясно да си представим величествения жест, с който е замахнал с ръка, обхващайки всички, включително печално взиращите се в него тори.
"Трябва да се признае, продължава Чърчил, че влиянието на трудещите се е смешно малко. И това зависи от тези, които…" — казва той, след което млъква.
Няколко чифта очи с любопитство се обръщат към него. От кого зависи? Какво зависи? Какво и от кого зависи? Всички в залата на парламента чакат.
Минава цяла секунда. Чърчил се опитва още веднъж: "Зависи от тези, които…". Но вече на всички е ясно, че нещо се е случило.
Изглежда, че той е станал жертва — по ирония на съдбата — на някакъв психически саботаж — нещо като внезапни стачни действия на собствената му памет.
Или ако продължим метафората, в огромното товарно отделение на неговия мозък носачите изведнъж са обявили стачка. Конвейерната лента на езика му се върти усилено, но празна. От нея не излиза нито думичка. Опитва отново, но без успех. За нищо на света не успява да си спомни какво е искал да каже.
Стои така цели три минути, докато торите започват да подвикват подигравателно, а от редовете на либералите реагират съчувствено. Три минути! Даже и в най-спокойни моменти Камарата на общините е доста жестока екосистема: едно леко препъване или грешка, продължили няколко секунди, и вече са готови да те разсипят от подигравки. А нашият Чърчил не може да изрече и дума вече толкова време, колкото ви е било нужно да прочетете главата дотук.
Това е кошмар за парламентариста, това е жива смърт. Присъстващите започват да шепнат помежду си и смутено да гледат в пода. Така стана и с Рандолф, спомнят си те. Горкото момче, тръгнало по пътя на баща си — и то страда от тази ужасна преждевременна сенилност. Най-сетне той си сяда. "Благодаря на Камарата, че ме изслуша", произнася Чърчил с отчаяние в гласа и покрива главата си с длани.
На следващия ден във всички вестници пише за този грандиозен провал на мистър Чърчил, като даже има интервю с известен невролог, който да диагностицира причината. И лекарят се произнася: това било медицински случай на "дефектна мозъчна дейност". Е, едва ли има човек в света, който да не е имал пристъп на "дефектна мозъчна дейност" — доста удачно име на това разстройство — но това не е проблемът, който мъчи Уинстън Чърчил в онзи паметен ден.
Ако можем да се обединим около едно непоклатимо и инстинктивно мнение за него, то е, че Чърчил е най-великият оратор на последните сто години; определено най-големият оратор, който Великобритания е раждала, а може би дори би победил Мартин Лутър Кинг за първото място в световната класация. Той е единственият политик, чиито речи и стилът на говорене все още се пародират от хора от всички възрасти.
О, Чърчил ли? — казваме ние, издаваме брадичка и започваме да рецитираме с познатото напевно ръмжене как "ще се бием с тях на брега". По отношение на риторическото майсторство Чърчил е това, което е Шекспир в драматургията — най-добрият, някаква смес между Перикъл и Ейбрахам Линкълн, плюс неголяма, но неопровержима доза от Лес Доусън.
Възприемаме го като свръхестествено надарен, все едно е роден от брачния съюз на Зевс и Полихимния, музата на риториката. Но сме прави само отчасти.
Истината е, че той е по свой начин гениален, но всъщност не е роден с тази дарба. Той не е като Лойд Джордж; той не е като Лутър Кинг, поне в смисъла, че не може да импровизира така, както го правят родените сладкодумци — а когато говори, речта му съвсем не излиза "право от сърцето" на буйни вълни, с лекота, създадена от природата дарба.
Напротив, речите на Чърчил са триумф на усилията и подготовката, в тях всяка фраза е редактирана и старателно оформена с огромно усърдие. Пред очите му винаги се мержелее мрачният образ на бащината репутация. Израствайки, в поведението му се усеща все повече напрежение и стремеж да достигне висотите, но да избегне провала.
Като ученик в "Хароу" той шумно се изказва в дебат, където участват само ученици от по-горните курсове. След постъпването си в "Сандхърст" пък прави страстна защита на правата на някакви проститутки да посещават бар "Империята" на Лестър Скуеър. "Дами на Империята! — провиква се деветнадесетгодишният девственик, изпъчен на един стол насред подхилкващите се свои другари. — Аз защитавам свободата!"