На никого не става ясно защо именно тази тема — свободата на проститутките да упражняват професията си — е причина за първата публична реч на най-великия британски държавник.
Нямаме исторически доказателства да е получил награда за пламенната защита — нито плътска, нито друга. Отговорът е, без всяко съмнение, че става дума за шега. Момчето иска да привлече внимание към себе си. И успява. Речта е отразена във вестниците.
На двадесет и три годишна възраст вече се смята достатъчно опитен оратор, за да напише есе по темата "Скелето на риториката". Това един възхитително знаменателен и преливащ от самоувереност документ, който така и не вижда бял свят през живота на автора си, и в него младежът нашироко анализира своите (поне по собственото му убеждение) големи успехи. "Понякога едно леко и не неприятно заекване или запъване помага да се осигури вниманието на публиката", отбелязва той.
Този извод вероятно е свързан със собственото му забележимо фъфлене и физическия проблем с "обструктивно срастване" на езика, който твърди, че има, макар такъв проблем да е неизвестен за анатомията и да не е регистриран при друго човешко същество.
По-нататък Чърчил описва последиците от предписаните от него методи върху човешкото стадо: "Възгласите стават по-силни и по-чести; ентусиазмът бързо нараства, докато аудиторията не бъде обхваната от силни емоции, които не е в състояние да контролира, и е разтърсена от страсти дотам, че губи връзка с реалността". Това със сигурност е един трик, който някои оратори са умеели да правят. Точно това е дарбата, която съдбата е отредила на най-големия му враг — германския диктатор, срещу когото ще трябва да води риторична война през 1940 г. и след това.
Чърчил на 18 години, 1892 г.
Баща му Рандолф.
Майка му Джени Джером.
Лорд и лейди Рандолф в Япония по време на околосветското им пътешествие през 1894 г. Рандолф умира само месец след завръщането им в Англия, едва на 45-годишна възраст.
Уинстън (вдясно) и Джак, на 14 и 9 години, с майка си. 1889 г.
Заедно с майка му в Деня на Армадата, 29 юли 1912 г.
Пленник на бурите, Претория, ноември 1899 г.
Тази фотография е публикувана в книгата на Чърчил, озаглавена "моето африканско пътешествие", издадена от Hodder & Stoughton през 1908 г.
Януари 1911 г. Обсадата на Сидни Стрийт. Секретарят му Еди Марш застанал до Чърчил (и двамата са с цилиндри) заедно с полицаи и група шотландски гвардейци.
Заедно с френските войници в Нюпорт, Белгия 1916 г., близо до мястото на битката при Ипър.
Оглежда пораженията от попаденията на германски бомби в Камарата на общините, 1941 г.
На среща преди частичните избори в Уестминистърското абатство, 1924 г. Кандидатира се като независим и губи от другия претендент само с 43 гласа.
На обиколка в Бристол след въздушно нападение на германците над града през април 1941 г. Заедно с него е съпругата му Клементин и американският посланик Джон Гилбърт Уинант.
Приема подарената му пура от лондонска работничка по време на посещение за повдигане на бойния дух заедно с австралийския министър на външните работи, д-р Еват, 1942 г.
Среща с преките избиратели: юли 1957 г., градинско парти на Консервативната асоциация в Снеърсбрук.
Чърчил (вляво) по време на ежегодния мач по поло между Камарата на общините и Камарата на лордовете, 1925 г. Отборът на Чърчил от Камарата на общините побеждава с 6:2.
На плажа в Довил, 1922 г.
На почивка в Маракеш, февруари 1959 г.
Но дали Чърчил наистина е имал такова умение? Дали аудиторията наистина е реагирала като трепетлика на всяка негова дума? Дали е била обхващана от емоции, които не може да контролира? Първото му изказване от трибуната в парламента по принцип се приема като успех и въпреки това поне един наблюдател сред съвременниците му определя речта като малко калпава — "твърде напомпана с научни фрази и без въздействие". Хората неизбежно правят сравнения с Рандолф и те невинаги са в полза на сина.