"Мистър Чърчил не е наследил гласа на баща си — ако не се брои лекото заваляне на някои звуци — нито пък маниера на баща си. Акцентът, стилът, външният вид — всички те съвсем не му помагат", пише в един коментар по темата. Друг журналист отбелязва в инак доброжелателния си очерк, че "мистър Чърчил и красноречието още си говорят на "вие". И не смятам, че има изгледи да станат по-близки".
Такива критики вероятно са били дразнещи за Чърчил. Той изключително се гордее с речите си, а в своя роман "Саврола", написан по време на престоя му в Индия, рисува една пищна и преливаща от самомнение картина на собствените си (т. е. на Саврола) методи за писане на речи.
Какво има да се каже? Вече механично е изпушил няколко цигари. Насред дима той вижда финалната фраза на речта, която ще заседне дълбоко в сърцата на слушащите го: висока мисъл, мъдра притча, изразена с най-точно подбраната дикция, която е ясна дори на най-неграмотните, която би се харесала и на най-простите… нещо, което да отдели за малко мислите им от материалните грижи на живота и да събуди човешки чувства. Идеите му започват да добиват формата на думи, групират се в изречения; той тихо ги изрича на глас; ритъмът на собствения му език го ръководи. Инстинктивно извират думи, оформящи алитерация. Мислите се следват една друга като бързоструен поток, чиито води пречупват причудливо светлината. Той грабва лист хартия и бързо започва да записва бележки. Ето, това е добро изречение — дали не може да го подчертае с тавтология? Той пише първи вариант на изречението, задрасква го, редактира го, отново го пише. Звученето ще зарадва слуха им, чувството ще възвиси и стимулира съзнанието им. Каква великолепна игра е това! Мозъкът му държи картите, с които ще играе, а светът държи залозите на играта.
Часовете минават край него, унесен в работа. Икономката, влязла да донесе обеда му, го сварва умълчан и зает. Виждала го е така, потънал в работа, и не посмява да го прекъсне. Недокоснатата чиния изстива на масата до него, докато стрелките на часовника бавно се въртят и бележат отмерената крачка на времето. След малко той се изправя и — все още напълно под въздействието на собствените си мисли и думи — започва да крачи из стаята с къси бързи стъпки, говорейки на себе си с нисък глас, подчертавайки с интонация важното. Изведнъж спира и с някакво необичайно ожесточение ръката му се спуска към бюрото. Това е краят на речта…
Десетина листа, изписани с фрази, факти и цифри, са резултатът от сутрешната му работа. Те лежат на бюрото, скрепени с кламери — безобидни, маловажни листчета — и въпреки това Антонио Молара, президент на Република Лаурания, по-малко би се уплашил от бомбено нападение. Инак би се оказал или глупак, или страхливец.
Този откъс ми харесва, защото съм сигурен, че показва как е писал речите си в началото, освен това насочва и към абсолютното първенство на интереса му към формите на езика. Най-важното са думите, а после удоволствието от сглобяването им, за да се получи желаният ритъм и ефектът, който той търси.
Сякаш мелодията на речта е по-важна от логиката или съдържанието. Важно е уханието, а не гозбата.
И точно такива са били обвиненията срещу него — фаталното предположение, че сам не вярва в това, което казва. Има много простичка причина за грандиозния провал през този априлски ден на 1904 година. Той не говори от сърце, не говори с дълбокото и близко познаване на материята, придобито от годините на съприкосновение с профсъюзите.
Той говори по памет. Написал е речта, следвайки описаните в "Саврола" методи, а след това я е научил наизуст дума по дума, като папагал. И след четиридесет и пет минути подхвърляне на унизяващи реплики от страна на торите той просто забравя как върви речта по-нататък — или може би става жертва на подсъзнателното отблъскване към социалистическите убеждения, които изразява с това изказване.
Чърчил никога повече не прави същата грешка. Оттогава насетне винаги излиза да говори, въоръжен със сноп машинописни бележки, и никак не се срамува да ги поглежда от време на време през очилата си с черни рогови рамки. Речите на Чърчил са цицероновски по своя същностно литературен характер. Те представляват декламация на текст.
Той жъне много триумфи в Камарата на общините — вижте например речите му като финансов министър, сбити и ясни изказвания по икономически въпроси така, както той ги разбира — и все пак през по-голямата част от кариерата му слушателите често казват, че има нещо, което липсва. Да, словесната пиротехника наистина му се удава, но къде е чувството, къде е истината, къде е автентичното? Лойд Джордж заявява през 1936 г., че Чърчил е "умел в риториката, но не и оратор. Той мисли само за това как звучи фразата, а не как би могла да повлияе на масовия слушател". През 1909 г. либералният депутат Едуин Монтагю пише до Аскуит: "Уинстън все още не е министър-председател, а даже и да беше, той не е опасен. Той възхищава и гъделичка, той дори ентусиазира аудиторията, пред която говори, но когато излезе от залата, с него си тръгва и целият спомен за думите му".