Дори най-запалените му привърженици виждат този недостатък. Лорд Бийвърбрук е един от хората, които го изстрелват към властта през 1940 г., но през 1936 г. той е казал за него, че "му липсва онази нотка на искреност, която би накарала страната да се вслуша".
Сценарий за радиообръщение на Чърчил, 27 април 1941 г.
Както често се случва, Чърчил с готовност признава собствените си недостатъци. Той знае, че е склонен да се увлича, когато говори, и сам го признава. "Не ме е грижа толкова за принципите, за които се застъпвам, колкото за впечатлението, което произвеждат думите ми", споделя той на едно място.
Вероятно така и щеше да остане в историята — като старомоден и хиперболичен майстор на бомбастични изказвания, от онези говорители, които намират за много симпатично да нарекат една лъжа "терминологична неточност" или да отбележат — в крайно необмислен и зашеметяващ изблик на предразсъдъци — че индусите са "нечестива раса, защитена чрез собствената си плодовитост от гибелта, която заслужава".
Можеше да остане в историята и като човек, чиято привързаност към пищните изрази далеч превишава добрия вкус, като човек, на когото липсва тази тъй важна нотка на искреност — и следователно, на когото липсва силата да убеждава.
Всичко това се променя през 1940 г., тъй като по това време събитията действително достигат най-високата точка в собствената си хипербола. Кризата, пред която е изправена Британия, достига екзалтацията, позната от речите на Чърчил. Изведнъж казаното от него вече не звучи пресилено, нито архаично по маниер, защото от него се иска да събуди древните инстинкти — дълбокото желание на островитяните да отблъснат завоевателя; а опасността е толкова силна и толкова очевидна, че вече не може да има никакво съмнение в искреността му.
Чърчил реагира на историческите събития с може би най-великолепните речи в човешката история. Те не всички са шедьоври на ораторското майсторството. Поставете Хитлер и Чърчил един до друг — погледнете записи на речите им в You Tube — и веднага ще се убедите, че когато става дума за чистата сила на демагогията, нацисткият лидер води с няколко обиколки.
Вярно е, че той използва Гьобелс като "подгряващ изпълнител", който предварително докарва публиката до антисемитска ярост; освен това използва чисто сценични ефекти: прожектори, музика, факли — всичко това, с цел да подчертае настроението в речите му. Но тайната не е само в това. Погледайте реч на Хитлер, ако можете да издържите, и ще забележите качествата му на хипнотизатор. Първо дългата, мъчителна пауза, преди да заговори, а след това вижте как започва речта си — кротко, със скръстени ръце и после ги разгръща, докато гласът му зазвучава все по-силно, вижте и ужасната перфектност на жестовете му, точно синхронизирани и замислени да засилят кресчендото на речта.
Пред него на масата винаги има някакъв лист хартия, но той почти не го поглежда. Изглежда, че говори, без да се води от никакви бележки. И вижте ефекта върху аудиторията — щастливите усмивки на лицата на младите жени, одобрителни викове от мъжете, начина, по който всички като един вдигат ръка за хитлеристки поздрав, като пипалата на някакво огромно морско животно.
Послушайте как успява да ги доведе до нещо като колективна кулминационна точка: с кратки фрази без нито един глагол — граматически безсмислени, но преливащи от сугестивна мощ. Това се превръща в изключително важна техника, копирана през годините — наред с мнозина други — и от Тони Блеър.
А сега погледнете, от друга страна, добрия стар Чърчил. Ето го и него — с листа с бележки в ръка, подредени на страницата като стихотворения хайку, макар че всяка от тях представлява пълно и граматично издържано изречение, задължително с глагол. Неговите жестове изглеждат доста "дървени" в сравнение и сякаш малко извън синхрон — от време на време сякаш ръкомаха на нелогични места.