Епиграмата на английски език е излята, съвършена — човек я запомня веднага, щом я чуе, тя е смислово стегната и ритмично перфектна. Ако трябва да използваме технически термини от риториката, това е класически низходящ триколон с анафора, или повторение на ключовите думи. Всеки "колон" е по-кратък от предишния.
Ако искате класически възходящ триколон, то погледнете ето този несравним цитат от 1942 г., след победата при Ел Аламейн.
Now this is not the end.
It is not even the beginning of the end.
But it is, perhaps, the end of the beginning.[17]
Когато Чърчил произнася тези думи по време на официалния банкет при кмета на Лондон, аудиторията избухва в смях от удоволствие и изненада. Причината е, че в този случай последният колон е разкрасен от хиазъм, при което "начало" и "край" са сменили местата си, а това кара слушателя хубавичко да напрегне мозъка си — и отново е създаден знаменит цитат, който е изцяло етимологично англосаксонски по характер.
Спирам се по-пространно на тези риторични "трикове", понеже е важно да се признае, че всички велики речи до известна степен зависят от тях. Още от времето на софиста Критий се води спорът за това, че красноречието винаги носи доза съмнение, че точно то прави слабия аргумент силен, че буквално зашеметява аудиторията.
Ако послушате няколко речи на Хитлер в YouTube, сигурено ще забележите, че изказванията му — и по тема, и по структура — силно напомнят Чърчиловото "ще се бием с тях на брега". "Никога няма да се отпуснем, никога няма да се уморим, никога няма да загубим вяра" и т. н., и т. н.
И все пак само трябва да направите сравнението, за да видите как Хитлер потъва в небитието.
Какво иска той? Да завладява и отмъщава. Какви емоции събуждат речите му? Параноя и омраза. Какво иска Чърчил? Е, това е доста добър въпрос — защото, ако не броим оцеляването, има една неяснота около неговата телеология, колкото и да е въодушевяваща тя.
Той иска "по-обширни земи и по-добри дни", по собствените му думи, или "широки, огрени от слънцето възвишения" — харесва му идеята за "определено по-мащабна епоха". По-мащабна епоха? Това пък какво е? Звучи като нещо, свързано с борбата със затлъстяването. И какво има предвид с неговото "по-обширни земи"? Да не би Норфолк?
Според мен той всъщност не знае какво иска (проблем, който ще придобие политическа острота след края на войната), освен в най-общ смисъл някаква добродетелност и щастие, мир и… запазването на стария свят, в който е израснал. Що се отнася до емоциите, които речите му предизвикват — те са съвсем здравословни.
Да, наистина има много скептици. Но за милиони хора — и учени, и не чак толкова — той разгръща ораторските си умения, за да вдъхне смелост в сърцата им и да ги накара да вярват, че могат да преборят тази заплаха, по-смъртоносна от всяка друга в историята досега.
Хитлер показа, че чрез изкуството на риториката може да се твори зло. Чърчил показа как тя може да помогне за спасяване на човечеството. Чувал съм да се твърди, че разликата между речите на Хитлер и речите на Чърчил е в това, че Хитлер сякаш те кара да вярваш, че е всесилен; Чърчил пък те кара да вярваш, че ти самият си всесилен.
Светът е имал късмет, че Чърчил го е имало в този момент, за да нададе лъвския си рев. Речите му успяват да му създадат безсмъртна репутация и нестихваща популярност. Харесвало му е да го аплодират, разбира се. До известна степен изнасянето на речи много напомня страстта му към адреналина във физическата смелост.
Той търси риска, търси вниманието, търси тръпката и славата. Мнозина са като него в това отношение и мнозина стават изпълнители, които живеят само за публиката. Множеството ги обича, но често, ако ги опознаеш отблизо, те са истински чудовища.
Това категорично не важи за Чърчил. Той не само увлича обществото като цяло, но печели и предаността на онези, които са най-близко до него.
Глава осма
Истинско човешко сърце
В Лондон не вали в 94 на сто от времето. Днес, за жалост, не сме в тези проценти. Вече съм мокър до кости. Синият ми костюм изглежда черен на цвят и лъщи от водата, а в обувките ми се чува жвакащ звук, докато слизам от колелото и минавам през впечатляващия каменен портал на Портланд.
Въртял съм педалите чак дотук, нагоре по Ромфорд Роуд, през кварталите, чиито езици и култури са се променили доста от времето на Чърчил — минавам край джамии и магазинчета, където продават сарита и кебапи, и всякакви джунджурии, свързани с мобилни телефони. Дошъл съм в гробището на Лондонското сити, Уонстед.
16
Никога в полето на човешкия конфликт / толкова много хора не са дължали / толкова много / на толкова малко воини. — Б. пр.
17
Това не е краят. / Това дори не е началото на края. / Но това е може би краят на началото. — Б. пр.