Като отнася тези документи от Уайтхол, Уиграм рискува цялата си кариера. Накрая наистина става ясно, че той е позволил данните да "изтекат" към Чърчил, заради което го понижават, макар да остава в министерството. В телевизионната драма разбираме по какъв начин това се отразява на неговото семейство, заплахите от началниците му, и накрая всичко завършва със самоубийството му. Горкият човек, сякаш искат да ни кажат сценаристите — пожертван заради амбициите на Чърчил.
А какво да кажем за обвиненията, че ковладил приятелите си, което мнозина смятат за най-тежко престъпление? Когато прави прословутото си бягство от затвора в Претория, имало двама мъже, които е трябвало да тръгнат с него, на име Халдейн и Броки. Внушението е, че Чърчил се отказал от споразумението в последния момент и в крайна сметка избягал сам.
Агресивен, разглезен грубиян и предател. Какво друго да добавим? Може би последното обвинение е, че бил твърде егоистичен, прекалено самовлюбен, за да бъде истински човек.
Да речем, че сте млада жена, поканена на официална вечеря, и установите, че са ви настанили точно до великия политик. Обвиненията срещу Чърчил са, че той всъщност намирал за интересна една-единствена тема на разговори и тази тема била Уинстън Чърчил. Или ако цитираме Марго Аскуит: "Уинстън, подобно на всички наистина егоцентрични хора, в крайна сметка успява да отегчи околните". С това завършваме обвинението, господин съдия.
Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил е обвинен, че е бил разглезен, груб, двуличен, егоцентричен досадник и в общи линии "темерут отвсякъде". Нека сега призовем адвоката на защитата — една роля, която в името на добрия спор също съм готов да изиграя.
Нека се спрем на първото твърдение — че е бил истински тиранин към собствените си служители. Да, разбира се, той кара всички да работят като роби и със сигурност е вярно, че горкият Алън Брук, неговият военен съветник, едва не загубил разсъдъка си по време на войната, като накрая мълчаливо чупел моливи, за да не избухне. Но помислете и за стреса, под който е бил самият премиер, докато води една война, за която точно тогава няма никакви признаци за предстояща победа.
Чърчил е много наясно с поведението си. "Чудя се как голяма част от моите колеги изобщо още ми говорят", споделял той. Понякога внезапно прекъсвал маратонските си диктовки, осъзнавайки, че сътрудниците му зъзнат от студ, и сам палел огъня.
При смъртта на Вайълет Пеърман, една от най-верните му и най-натоварени секретарки, той плаща на дъщеря й пари от собствените си сметки. Изпраща пари и на съпругата на личния си лекар, когато тя изпада в затруднения. Когато негов приятел бива ранен във войната в Южна Африка, Чърчил навива ръкава си и дава да му вземат кожа за присаждане. Без упойка.
Дали наистина е бил неприятен егоист? "Когато за първи път се запознаете с Уинстън, виждате всичките му недостатъци — казва Памела Плаудън. — А после имате цял живот, за да откривате неговите добродетели."
Нека сега се занимаем с твърденията за лукса, който си позволява той на фона на мизерията в окопите — предположението, че Чърчил се е "големеел" пред останалите от батальона. Каква глупост е това…
Вярно е, че има ядни коментари, когато той идва да поеме командването през януари 1916 г. "Какъв е тоя политик? — ръмжат шотландците мускетари. — Защо не иде да си намери друг батальон?" Чърчил дебютира с бурна многословна атака срещу въшката, Pulex Europaeus. Мъжете слушат, изумени, пространната беседа за произхода на насекомото, неговия характер, местообитание, значението му по време на войни — и древни, и съвременни.
След това организира неизползваните каци от бира да се донесат в Муленакър за колективно обезпаразитяване — и тактиката сработва. Уважението към Чърчил се повишава. Той намалява наказанията. Черпи с луксозните си храни всички, които дойдат в офицерската столова. Прочетете "С Уинстън Чърчил на фронта", публикувана от "Капитан X" (в действителност името му е Андрю Дюър-Гиб), който е видял всичко със собствените си очи.
Ако някой излезе от столовата "без голяма пура и успокоено от удоволствие лице, това беше така, защото сигурно не е пушач, а не по вина на полковник Чърчил". Същото се случва и с неговото прасковено и кайсиево бренди. Да, наистина има и вана, описана от Дюър-Гиб като "нещо като дълга сапунерка", но мнозина други също я използват. "Царуването на Чърчил в окопите беше някак едновременно и демократично, и по домашному спокойно", казва Дюър-Гиб и картинно описва как изглежда неговият батальон по време на почивка: Чърчил седи, облегнат в разнебитено кресло, чете джобно издание на Шекспир и ритмично тактува под звуците на грамофона, а останалите офицери почиват и си бъбрят или пък четат на слънце.