Не забравяйте, че тези мъже дават тежки жертви, а снаряди (немски, а понякога и британски) избухват около тях почти всеки ден. Точно Чърчил дава тон в традицията да се пеят популярни в мюзикхоловете изпълнения — някои от тях твърде "буйни" за вкуса на капитан Дюър-Гиб. Точно Чърчил ги съветва да се смеят винаги, когато могат. Един млад офицер, Джок Макдейвид, си спомня по-късно, че: "Само след много кратко време той успя да повдигне духа на офицерите и войниците до почти невероятна степен. И всичко това беше заради силното му лично излъчване".
Твърдя, че това е поведението на роден водач, на човек, който е загрижен за благополучието на хората, които зависят от него. Това не е поведение на грубиян, а по същия начин можем да отхвърлим и прословутия разказ за горкия Брус в училището "Сандхърст".
Този мит се поддържа най-вече заради публикациите на радикалния журналист и депутат (и изключително неприятен човек) на име Хенри Лабушер, който не само е яростен антисемит, но и прокарва в парламента един ужасен законопроект, който криминализира всички хомосексуални действия. Твърденията, изглежда, не се крепят на никакви факти. Адвокатите на Чърчил лесно отхвърлят неоснователното предположение, че той се бил отдавал на удоволствия като "последовател на Оскар Уайлд", и печелят делото заедно със сериозно обезщетение.
Дали наистина е "използвал" младия Ралф Уиграм и с лека ръка е съсипал кариерата му? Не е съвсем ясно дали Уиграм действително се е самоубил, а и във всеки случай служителят на Министерство на външните работи е изнесъл информация и я е дал на Чърчил, защото искал да стане публично достъпен ужасът на случващото се в Германия и престъпното бездействие на британското правителство.
Направил го е, воден от чувство за дълг, а не защото е бил подмамен от Чърчил. След погребението Чърчил дава обяд в Чартуел за опечалените; освен това показва истинска загриженост към жена му Ейва, с която поддържа контакт в продължение на много години след случилото се.
Чърчил няма защо да бъде упрекван и заради поведението си към Халдейн и Броки — двамата неуспели бегълци, с които уж трябвало заедно да се спасят от затвора в Претория. От всички дневници и писма става абсолютно ясно, че когато ударил часът за уговореното бягство, двамата просто се уплашили.
Чърчил отишъл в тоалетната и скочил през стената, а след това ги чакал час и половина в градината, рискувайки да бъде открит от пазачите. Но те така и не се появили — как може той да бъде обвиняван за това! По-късно изпраща златни часовници на всички, които му помогнали да избяга — един доста скъп подарък, който той по това време трудно може да си позволи. Дали го е направил, воден от чувство за вина? Точно обратното — прави го заради така характерните за него импулсивност и щедрост.
Нека най-накрая да се занимаем и с обвинението за "егоизма" му: че не се интересувал особено от останалите хора, че не бил никак забавен събеседник на различни тържества — освен когато хвалел собствените си постижения. Разбира се, че е бил самомнителен и донякъде нарцис — самият той с готовност потвърждава този факт. Но това не значи, че не се интересувал или не го е било грижа за другите.
Прочетете писмата му до Клементин, в които се притеснява за какво ли не, включително дали бебето няма да пострада, ако в устата му попадне боя от играчките животински фигурки. Не забравяйте и милото му отношение към неговата майка — която на практика доста подло го лишава от наследството му на стойност 200000 лири, как я прегръща в деня на сватбата й с Джордж Корнуолис-Уест и й казва, че единствено важно за него е собственото й щастие.
Обърнете внимание и на безкрайната му щедрост към по-малкия му брат, Джак, който живее заедно с Чърчил на Даунинг Стрийт по време на войната. Всички доказателства сочат, че Чърчил е бил добър и сърдечен почти до сантименталност. Обсипва с обич и менажерията си в Чартуел (това, разбира се, само по себе си не означава много: Хитлер също е привързан към своята немска овчарка Блонди), но любовта на Чърчил се простира над много повече представители на животинското царство.
Очите му се насълзяват бързо даже по незначителни поводи. Разплаква се с глас, когато му съобщават новината за лондончани, чакащи на опашка да купят храна за канарчетата си по време на войната, разплаква се и докато съобщава на обхванатите от екстаз депутати в парламента, че е бил принуден от съдбата да унищожи френския флот, плаче на глас и когато гледа "Лейди Хамилтън" на Александър Корда — един филм, който гледа общо седемнадесет пъти. Харесва популярната музика, а има и доста разкази как Чърчил се опитвал да пее с пълно гърло любимите си песни — така че не може да се каже, че не е обичал веселието.