Чърчил казва на Халифакс, че всякакви преговори с Хитлер са капан, който ще остави Британия на неговото благоволение, Халифакс отвръща, че не можел да разбере какво е толкова неприемливо във френското предложение.
Чембърлейн и Грийнууд се включват с (напълно безполезното) мнение, че и двете възможности — да се продължат военните действия или да се седне на преговори — са рисковани.
Наближава пет часът и Халифакс заявява, че нищо в неговото предложение не може в никакъв случай да се опише като капитулация.
Чърчил отвръща, че шансовете Британия да получи приемливи условия в такива преговори, са едно към хиляда.
Силите са напълно изравнени. И именно тук, според повечето историци, Чърчил изиграва най-брилянтния си ход. Той обявява, че заседанието временно се прекратява и ще продължи отново в 7 вечерта. След това свиква пълния състав на кабинета си, общо двадесет и пет души, министри от всички ресори, много от които за първи път ще го чуят да говори като министър-председател.
Нека видим неговото положение.
Той не е в състояние да убеди Халифакс, нито пък може просто да го смачка или да не му обръща внимание. Та нали едва предишния ден външният министър е бил дотолкова дързък, че да го обвини в "говорене на врели-некипели". Ако Халифакс хвърли оставка, Чърчил се оказва в слаба позиция: първите му действия като военен водач съвсем не могат да се нарекат триумф, тъй като Норвежката кампания, за която той е носил отговорност, се е превърнала в истинско фиаско.
Апелите му към проявяване на здрав разум не дават плод. Но колкото по-голяма е аудиторията, толкова по-сгорещена става атмосферата.
Затова сега той отправя апел не към разума, а към сърцето. Пред пълния състав на кабинета Чърчил изнася една възхитителна реч, в която няма и намек за интелектуалната сдържаност, каквато е бил задължен да демонстрира пред по-тясната група министри. Време е за "врели-некипели", и още как!
Най-пълният преразказ намираме в дневника на Хю Далтън, министър на военновременната икономика. Не виждам причина да не се доверим на неговата достоверност. Чърчил започва спокойно:
През последните няколко дни внимателно обмислях дали е част от дълга ми да предприема преговори с Онзи човек (Хитлер).
Не е разумно обаче да мислим, че ако се опитаме да търсим мир сега, ще получим по-добри условия, отколкото с оръжие. Германците ще поискат нашия флот — това ще нарекат "разоръжаване" — военноморските ни бази и още много други неща.
Ще се превърнем в заробена държава, макар и с британско правителство, което ще е само марионетка на Хитлер, ръководено от Мозли или някой подобен на него. И в крайна сметка къде ще се озовем? От друга страна, имаме огромни резерви и предимства…
Речта му завършва с почти шекспировски плам:
… И аз съм убеден, че всеки един от вас ще се вдигне и ще ме свали от това място, ако дори за миг си помисля за преговори или капитулация. Ако е писано дългата история на нашия остров да свърши най-сетне, то нека поне свърши едва когато всеки един от нас, повален на земята, се дави в собствената си кръв!
В този момент мъжете в залата са толкова развълнувани — и това се потвърждава както от Далтън, така и от Лео Еймъри — че започват да ръкопляскат и викат одобрително, а някои дори стават от местата си, за да поздравят премиера. Чърчил безмилостно драматизира дебатите и ги прави лични.
И присъстващите разбират, че това не е някакъв дипломатически менует. Това е избор между защитата на родната страна или смъртта, "давейки се в собствената си кръв". Това е реч на водача в навечерието на битката — и тя се харесва на чулите я по някакъв първобитен, племенен начин. Когато Военновременният кабинет подновява заседанието си в седем вечерта, дебатите вече са приключени. Халифакс сам се отказва. Чърчил разполага с очевидната, при това доста шумна, подкрепа на кабинета.
Само една година след това решение да се воюва, а не да се преговаря, 30 000 британски мъже, жени и деца са убити, почти всички — от германците. Претегляйки тези алтернативи — унизителен мир или клане на невинните — е трудно да си представим, че който и да било от съвременните британски политици би имал куража да постъпи като Чърчил.
Даже и през 1940 г. няма друг, който би могъл да поведе страната по такъв начин: нито Атли, нито Чембърлейн, нито Лойд Джордж — а още по-малко най-сериозната алтернатива на Чърчил, третият виконт на Халифакс.
Чърчил дава на Халифакс остроумния прякор Holy Fox (Светата лисица) отчасти заради набожността му, отчасти защото наистина обича лова на лисици, но най-вече заради лисичите му хитрост и финес. Но макар лисицата наистина да е хитра за много неща, Чърчил знае едно нещо и то е голямо: готов е да плати "сметката на касапина", защото вижда нещата по-ясно от Халифакс. Чърчил има огромния и почти безразсъден морален кураж да съзре, че продължаването на военните действия е отвратителен избор, но капитулацията би била още по-отвратителна. И е прав. За да разберем защо, нека си представим май 1940 г. без него.