Чърчил казва, че войната ще продължи четири години, докато другите твърдят, че ще свърши преди Коледа. Той вижда слабостите на Версай. Ориентира се правилно, защото е по-добре информиран от почти всеки друг политик. Още в средата на 30-те години той получава секретни брифинги от хора в Уайтхол и военните, които са ужасени от идеите за помирение — Ралф Уиграм и други, които отчаяно търсят някого, който да вдигне тревога за Германия.
Понякога той знае повече от самия Болдуин, а в един конкретен случай публично унижава министър-председателя, като демонстрира по-добри знания за силата на Луфтвафе (нацистите разполагат с много повече самолети, отколкото твърди Болдуин). Той внимателно следи какво се случва в Германия; непрекъснато привлича вниманието на парламента към преследването на евреите — от 1932 г. нататък — и предупреждава за нацистката идеология. Когато Хитлер получава 95 на сто от гласовете през ноември 1933 г., Чърчил заявява, че за нацистите "войната е славно дело" и че "насаждат у децата си невиждана кръвожадност като част от образованието им, каквато не се помни дори от варварски и езически времена".
Бие камбаната за опасност все по-силно и по-силно, понеже с ужасяваща яснота вижда какво ще се случи. Прозира истината за Хитлер по-ясно дори и от бедния стар Пуци Ханфщенгел, с когото са пирували заедно в Мюнхен.
Този "политически магьосник" в крайна сметка разваля отношенията си с Гьобелс, а Юнити Митфорд го ковлади пред Хитлер, че правел непатриотични забележки. През 1937 г. Пуци получава няколко ужасяващи заповеди: трябва да се качи в самолет и да скочи с парашут над разкъсваната от войната Испания, да се добере зад линиите на републиканците и да работи под прикритие, за да помогне на фашистките сили на генерал Франко.
Очевидно е, че не се очаква той да се завърне жив от тази мисия. Пуци се подчинява — най-вече защото предполага, че в противен случай просто ще го застрелят. Самолетът излита и се насочва към Испания, часове наред бръмчи в небето, а Ханфщенгел седи отзад с поставен на гърба парашут и се тресе от страх.
Не се бои само от самото скачане. Дори и да оцелее след него, той е сигурен, че испанските републиканци ще го хванат — и вероятно ще го разкъсат на парчета. В крайна сметка самолетът каца с неизправност на двигателя — и Пуци открива, че все още се намират в Германия. Всъщност през цялото време летели в кръг.
Всичко се оказва ужасна шега, замислена от Хитлер и Гьобелс. Пуци решава — съвсем разбираемо — завинаги да се откаже от нацизма, заради което бяга първо в Англия, а след това в Америка. Чърчил вижда онова, което личният съветник на Хитлер се е опитал да скрие от самия себе си — дълбоката диващина на този режим.
Разликата между Чърчил и другите е, че той не се бои да последва своите прозрения. Той не само разсъждава върху онова, което се случва, а се опитва да го промени. Повечето политици се носят по течението на събитията. Те виждат онова, което им изглежда неизбежно, а след това се опитват да вървят в крак с неизбежното и накрая (обикновено) се опитват да представят ситуацията, извъртайки я така, че да си припишат заслугите за случилото се, независимо какво е то.
"Истината за Хитлер", статия от Чърчил, публикувана в The Strand Magazine, ноември 1935 г.
Чърчил, от друга страна, има някои доста твърди представи какво би трябвало да се случи: запазване на Британската империя, насърчаване на демокрацията, засилване на британския "престиж" — и след това впряга херкулесовската си сила, за да измени хода на събитията, така че да отговарят на тези идеали. Нека си спомним случая, когато отбива реката и проверява коритото камък по камък, за да намери часовника на баща си.
Ето защо в политическото му битие има толкова много епични провали: защото има смелостта да се опита да промени самата история. Той е човекът, който нахлува в кабината и се опитва да поеме управлението на поразения самолет. Той, е стърчащият як пирон, на който съдбата често закача палтото си.
Последното, от което Великобритания и светът се нуждаят през 1940 г., е мижитурка, някакъв човечец, който седи отстрани и оставя нещата да се развиват от само себе си. Напротив — те се нуждаят от човек с почти свръхчовешка воля и смелост, за да застане с гърдите си между света и бедствието. Чърчил споменава за облекчението, което изпитал при встъпване в длъжност през 1940 г., защото този път — за разлика от Галиполи или Руския гаф — ще има пълната власт да ръководи събитията. Именно заради това той решава да бъде едновременно министър-председател и министър на отбраната.