Когато на следващия ден Чърчил се изправя, за да обясни действията си в Камарата на общините, той очаква да бъде атакуван от всички страни. Лично е разпоредил насочването на най-смъртоносното модерно въоръжение срещу на практика беззащитни мишени — при това моряци, с които Великобритания не е във война.
По-късно признава, че се чувствал "засрамен", изправяйки се да говори пред препълнената зала. Листовете с написаните на машина бележки треперят в ръцете му. Той дава подробен отчет за събитията, довели до катастрофата. Завършва изложението си с думите, че ще остави парламентът да прецени действията му. "Освен това ще оставя преценката също на нацията и на Съединените щати. Ще я оставя на света и на историята."
С тези думи той сяда на мястото си и тогава се случва нещо странно. За негова изненада, не последва гробна тишина, знак за неодобрение. Напротив, започват да го аплодират. Всички се изправят на крака в една сцена на радост, каквато Камарата на общините не е виждала от години.
Колегите му от кабинета се събират покрай него и сърдечно го поздравяват с потупване по гърба — една доста зловеща и лишена от вкус реакция на смъртта на близо 1300 французи.
На фона на тази радост Чърчил седи — прегърбена фигура в черното си сако и раиран сив панталон — стиснал брада в шепите си, а по бузите му се търкалят сълзи.
За да разберете напълно тази трагедия, трябва първо да припомним колко много Чърчил обича Франция. Ако си позволим да цитираме неговия личен лекар Чарлз Моран, "Франция това е цивилизацията".
Самият Чърчил е израсъл във френската belle époque; Париж е градът, избран от родителите му за собствената им сватба, градът на светлините и безкрайното забавление, мястото, където той харчи спечеленото в казината за книги и "в други посоки". Дори и за един англичанин с патриотизма на Уинстън Чърчил няма нищо срамно да признае превъзходството на френското качество на живот: виното, храната, сиренето; елегантността на тамошните замъци; забавленията и изискаността на казината; удоволствието да отидеш на плаж на Лазурния бряг и да се опитваш да уловиш изключителната му природна красота с четка и платно. Френският е единственият чужд език, който той се опитва да говори поне прилично. Но нещата са много по-дълбоки.
Чърчил вярва във величието на Франция и за него е ужасен шок — още през първите седмици на премиерския пост — да види унижението на нейната армия, която някога е била водена от Наполеон, човека, чийто бюст стои на собственото му бюро. Сам той е направил всичко по силите си, за да остане Франция във войната, да даде кураж на френските политици и генерали. Докато откъм Ламанша достигат все по-лоши и по-лоши новини, той пътува до Франция — цели четири пъти — като се опитва да повдигне духа на все по-унилото френско ръководство, уговаряйки го на своя мъжествен френско-английски. Рискува живота си дори само за да пътува дотам.
В един случай, по време на обратния полет, се налага пилотът да направи внезапна маневра, за да избегне два германски самолета, които бомбардират рибарски лодки близо до Льо Авър. Това се случва на 12 юни, а тридесет и шест часа по-късно французите отново му се обаждат, този път, за да поискат спешна среща в Тур. Чърчил се явява на пистата в Хендън, където му казват, че атмосферните условия не позволяват излитане.
"По дяволите, как ли не! — отсича шейсет и пет годишният авиатор. — Заминавам, каквото и да става. Ситуацията е прекалено сериозна, за да се вълнуваме какво било времето."
И наистина делегацията пристига в Тур по време на гръмотевична буря — доста неприятно преживяване даже и в днешно време, което сигурно сериозно е изнервило Бийвърбрук и Халифакс, придружаващи го на мисията.
Пистата е покрита с още пресни кратери от германските бомби, а долу ги чакат френски наземни екипажи, които си нямат и представа кои са те. Налага се Чърчил да обяснява, че той е министър-председателят на Обединеното кралство и че има нужда от voiture (кола).
Когато стигат пред префектурата, установяват, че и там никой не ги чака, нито пък познава лицата им. Така се наложило да поскитат из коридорите, докато в крайна сметка британската делегация е откарана в близкия ресторант за почерпка със студено пиле и сирене. Горкичкият Халифакс, едва ли това е било в тон с неговия стил в дипломацията.
Най-сетне се появява френският премиер Пол Рейно и съкрушено задава въпроса дали Великобритания ще освободи Франция от задълженията й и ще й позволи да се предаде. Чърчил се опитва за последен път да използва своя експлозивен franglais пред съкрушените французи. Но реакция няма.