Пациентът е предал богу дух. И така, на 14 юни германските редици стройно маршируват по "Шанз-Елизе". Начело е маршал Петен — с кухи очи, грозни зъби и абсолютен пораженец до мозъка на костите си. Капитулацията е пълна — французите са се отказали от възможността да се бият в Северна Африка, а британците започват да се притесняват какви ще са следващите им действия — и най-вече какво ще стане с френския флот.
Той е втори по големина в Европа след Кралските военноморски сили — по-голям от германската Кригсмарине. Някои от френските кораби са чисто нови и по-добре оборудвани дори от британските. Ако те паднат в ръцете на германците, могат да се окажат смъртоносни за британските интереси. А честно казано, какво би могло да им попречи да паднат в ръцете на германците? Вече всички са видели скоростта, с която германците преодоляват линията "Мажино". Никой не е в безопасност от техните танкове.
За да може Великобритания да има шанс във войната, Чърчил трябва да елиминира риска, който представляват френските кораби. Има и други съображения. За да може Великобритания да продължи битката, той трябва да покаже на света, че водената от него страна има истински боен дух, че британците ще направят всичко, каквото се налага, за да победят. Това е от ключово значение, защото скептици има както в страната, така и в чужбина.
Нека си спомним колко крехка е все още неговата позиция към онзи момент, какво недоверие изпитва Консервативната партия. Лидерът на опозиционните лейбъристи Джордж Лансбъри е подал оставка, защото е против войната, а има и мнозина други, които споделят неговите възгледи, и от ляво, и от дясно в Камарата на общините. Камарата на лордовете пък е пълна с пораженци — все привърженици на "мира" като лорд Брокет, граф Лондондери, лорд Понсънби, граф Данби, както и Бендор, херцогът на Уестминстър — пищна и очарователна фигура, която заявява, че "войната е част от еврейскомасонския заговор". В онези дни премиер-министрите от Консервативната партия е трябвало далеч повече да се съобразяват с възгледите на разни графове и херцози.
И тези кандидат-колаборационисти съвсем не са сами. Раб Бътлър, по онова време заместник-министър на външните работи, споделя пред шведски дипломат, че според него Великобритания трябва да сключи сделка, ако Хитлер предложи подходящите условия. Дори приятелят на Чърчил и уж негов съюзник Бийвърбрук е в полза на мирни преговори. Ситито прелива — както винаги — от хора, които предпочитат да правят пари, отколкото да воюват.
Дори сред най-близките му сътрудници има скептици, което вероятно не е много изненадващо, тъй като до неотдавна са работили с човек като Невил Чембърлейн. Неговият личен секретар, Ерик Сийл, мърмори зад гърба на шефа си за "проклетата му реторика" и всъщност е сред малцината, които не се поддават на чара на новия министър-председател. (За него Чърчил често казвал: "Доведете ми Сийл от ледения блок".[29])
Още по-лошо е обаче, че има съмняващи се сред най-важната публика — в Белия дом и Капитолия. Американският електорат е против участието във войната с огромно мнозинство — тринайсет към едно, както сочи една анкета. Президентът Рузвелт е обещал, че няма да "забърква" Америка в европейския конфликт — и добре знае, че ако не спази това обещание, ще бъде наказан на президентските избори през ноември същата година.
В днешно време има много консервативни американски политици, които ритуално осъждат Невил Чембърлейн и неговите усукани откази да се изправи срещу Хитлер. Самата идея за "помиряване" се превърна в нещо като обидна дума в американската политика — и то съвсем разумно. Но нека си припомним, че през май и юни на 1940 година, когато Великобритания се изправи сама срещу един режим, за който вече добре се знаеше, че не е нищо повече от расистка и антисемитска тирания, немалко американски сенатори нито се трогнаха, нито се втурнаха презглава да помагат. Поне със сигурност не го сториха веднага.
Тогавашният военен министър на САЩ е пламенен изолационист на име Хари Удринг, който в дните между 23 май и 3 юни полага неимоверни усилия да забави доставките на военни материали за Великобритания, които вече са били отписани от американската армия като ненужни. Той настоява, че стоките трябва да бъдат надлежно рекламирани, така че всеки да може да ги купи, преди да бъдат продадени на британците. И всичко това се случва, докато британски войници умират по бреговете на Дюнкерк в най-голямата военна катастрофа за последните 100 години.
Сенатската комисия по външни отношения блокира продажбата на кораби и самолети; Министерството на войната отказва да предаде бомби, за които бедните французи даже вече са платили, а един сенатор на име Дейвид Уолш успява да провали сделка, чрез която Великобритания трябвало да купи двадесет торпедни катера — доста полезна придобивка, би си помислил човек, ако се готвиш за десант по море от страна на нацистите.