Гьоринг прави фаталната грешка да насочи своите изтребители и бомбардировачи към градовете на Великобритания и се отказва от летищата на Даудинг.
Германците можеха толкова лесно да победят. Има вечери, когато всички налични във Великобритания самолети са в небето, до един, в отчаян опит да отблъснат врага. И ако Гьоринг беше овладял небесното пространство, то флотът на нашествениците можеше спокойно да премине Ламанша и тази армада щеше да е още по-страшна и смъртоносна — и самоувереността на Хитлер щеше да е още по-голяма — ако към нея се добавят и френските военни кораби.
Германският флот е зле пострадал по време на Норвежката кампания, но ако бяха добавили и френските съдове, въпреки това щяха да са непобедими. Разпоредената от Чърчил операция в Мерс ел Кебир наистина е касапница, но за жалост, е била необходима. Това е един смразяващ кръвта и съвсем съзнателен акт, който повече би отивал на див военачалник някъде от степите на Централна Азия.
Но Чърчил е точно това: военачалник. Той води и режисира военни действия по начин, който е немислим за един съвременен демократичен политик. Направил е всичко, което може, за Франция чак до капитулацията й, та и след това; накарал е своите генерали да хвърлят бойци и запаси в битката дълго след като е станало ясно, че играта е приключила — всъщност го обвиняват, че ненужно е пожертвал 51-ва шотландска дивизия, много от момчетата в която са били убити или заловени, както и че е хабил време и енергия, опитвайки се да създаде (досущ като анимационния герой Астерикс) редут, който да спре нацистите в Бретан.
А сега, когато Франция е паднала, той прави единственото логично заключение — и истинската трагедия е в това, че нито адмирал Женсул, нито Дарлан успяват да разберат доколко радикално се е променил техният свят. Донякъде разбирам защо Камарата на общините е тъй въодушевена от това депресиращо и отвратително клане.
Отчасти, защото Великобритания най-сетне е направила нещо войнствено: след цяла година размотаване, хаос и евакуации — от Норвегия до Дюнкерк — британските въоръжени сили са "спечелили" нещо, независимо колко неравностойно е било противопоставянето или колко куха самата победа.
По-важното е, че събитието успява да убеди депутатите в едно: човекът, когото неохотно са определили да ги води, носи в характера си войнствена безпощадност, за разлика от всеки друг измежду тях. Инстинктивно знаят, че друг политик няма куража и железните нерви, за да направи това, което Чърчил току-що е направил. Изведнъж са успели да видят, че всъщност е възможно Великобритания да победи.
Точно заради това аплодират. И ето какво е посланието, което Чърчил изпраща чрез Мерс ел Кебир до Вашингтон, където все още му отказват да изпратят разрушителите: че на Острова няма да се предадат, а ще направят всичко за победата.
Чърчил завършва речта си пред Камарата на общините с думите, че оставя преценката на неговите действия "на нацията и на Съединените щати" — и именно последните две думи са най-важни. Синът на Джени Джером знае много добре, че няма никаква надежда за победа, ако не може да разчита на помощта на страната, където е родена майка му.
Глава седемнадесета
Ухажването на Америка
Още от самото начало на премиерството си той знае какво трябва да направи. Рандолф Чърчил е записал в спомените си как на 18 май 1940 г. влиза в спалнята на баща си в сградата на Адмиралтейството. Заварва министър-председателя пред умивалника как се бръсне със старомодния си бръснач "Валет".
— Седни, моето момче, и почети вестниците, докато свърша с бръсненето.
Аз направих каквото ме посъветва. След две-три минути работа с бръснача той се поизвърна към мен и каза:
— Мисля, че виждам изхода.
Бях изумен, попитах го:
— Искаш да кажеш, че можем да избегнем поражението? — Което поне звучеше достоверно. — Или да победим гадовете? — Което звучеше съвсем ненадеждно.
Той хвърли бръснача си в умивалника, обърна се и каза:
— Разбира се, означава, че можем да ги победим!
Аз:
— Изцяло съм "за", но не виждам как можем да го постигнем.
През това време той вече беше подсушил лицето си, обърна се към мен и каза отривисто:
— Ще въвлека и Съединените щати.
Да оставим настрани речите, колкото и да са възвишени и пламенни. Да оставим настрани стратегическите решения, някои от които днес не изглеждат особено съвършени. Ако искате да разберете как е спечелил войната, обърнете особено внимание на начина, по който той с увещания и настояване съумява да си проправи пътя към Вашингтон, както и на начина, по който внимателно — но все пак осезаемо — манипулира приоритетите на американците.