Докато слизаше, Грифин пипнешком попадна на още един електрически ключ. Запалените многобройни лампи осветиха пред него просторна изба с много открити ниши, пълни с безброй кашони. Всеки беше с изрядно надписан етикет, който съдържаше имена, дати, източници — историята на един учен и бизнесмен. Но интересът на кучето бе изцяло съсредоточен върху единствената заключена врата и неспокойно обикаляше около нея.
Със заредено оръжие Грифин прилепи ухо. Не чу нищо и го погледна.
— Мистерия някаква, а момчето ми?
Кучето вдигна муцуна, сякаш искаше да изкаже съгласието си. В момента играеше ролята само на разузнавач и наблюдател, но по заповед на Бил веднага щеше да се превърне в убиец. Грифин отключи по същия начин и тази врата, но не я отвори. Мазето приличаше на гробница. Това засилваше безпокойството му. Кръвта му пулсираше и нетърпеливо го подканяше да действа, но опитът го бе научил никога да не се доверява на очевидното. Не знаеше какво го очаква от другата страна — въоръжен отряд, някакъв луд или просто празно помещение.
Отново се ослуша. Накрая прибра връзката с ключове, решително стисна оръжието си и отвори вратата.
Озова се в мрачна килия без прозорци. Светлината отвън хвърляше светъл четириъгълник на пода. Отпред се виждаше неясна фигура, полегнала върху единствената мебел — малка кушетка, закрепена за стената. От дупката на пода се носеше неприятната миризма на урина. Цялото място навяваше тъга и чувство за опасност. Грифин даде знак на добермана да охранява вратата и бавно се приближи към леглото. Под вълненото одеяло се бе свил и спеше малък топчест човек.
— Целербах? — прошепна Бил.
Марти отвори очи.
— Какво? Кой? — говореше бавно, движенията му бяха сковани.
— Добре ли си? Ранен ли си? — Грифин го подпря за раменете, докато се приповдигне. За момент си помисли, че Марти е бит, а после, че вероятно е дезориентиран от съня. Но след като разтърси главата и потри очи, Грифин си спомни стария Марти от училището. Той беше другият близък приятел на Джон — лудото високомерно копеле, което непрекъснато вкарваше Смит в боеве и спорове. Не ненормален и арогантен, както разбраха по-късно, а просто болен. Някакъв вид аутизъм.
Тихо изруга. Можеше ли Целербах да му каже каквото се надяваше да научи? Направи опит.
— Аз съм Бил Грифин, Марти. Помниш ли ме?
Марти се сви в сенките. Кушетката проскърца.
— Грифин? Къде беше? Търсих те навсякъде. Джон иска да говори с теб.
— И аз искам да говоря с него. От колко време си тук?
— Не знам. Струва ми се отдавна.
— Какво им каза?
— Да им кажа? — Марти си припомни въпросите. Ударът и после мрака. — Беше ужасно. Тези хора са извратени. Наслаждават се на чуждата болка. Бях… в безсъзнание… — Сърцето му заби лудо, спомняйки си за неприятното преживяване. Стори му се, че се е случило само преди минута. Но събитията бяха леко мъгляви. Объркани. Разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Знаеше, че голяма част от проблема се състоеше в лекарствата.
— Не мисля, че съм им казал нещо.
— И аз смятам така — кимна Грифин. Ако им беше казал, вече щяха да са заловили и убили Джон. Но Ранди Ръсел можеше вече да го е елиминирала. — Ще те изведа от тук, Марти. А ти ще ме заведеш при Джон.
— Не съм сигурен, че знам къде е — отбеляза с тъжно лице Марти.
Грифин изруга.
— Почакай! Добре, помисли. Къде би могъл да е? Трябва да си определил някакво място за среща. Ти си гений. Гениите винаги обмислят всички подробности.
— Как ме откри? — внезапно стана подозрителен Марти. Никога не бе харесвал Бил. Беше устат и всезнайко, докато в очите на Марти — поне в училище — в най-добрия случай бе малко над средното ниво. Освен това му бе съперник за вниманието на Джон. Притисна се до стената. — Ти може да си един от тях.
— Аз съм един от тях. Джон вече го знае. Но той е в много по-голяма опасност, отколкото си мисли, а аз не искам да го убият. Трябва да му помогна.
Марти също искаше да помогне на Смит, а това означаваше, че трябва да се довери на Грифин. Но можеше ли? Сигурен ли бе?
— Виж, ще те измъкна оттук. Тогава ти ще ми повярваш и ще кажеш къде трябва да се срещнеш с Джон. Тръгваме заедно.
Марти вдигна глава. Погледът му стана проницателен и аналитичен. Всичко беше от просто по-просто, реши той. Ако прецени, че Бил е ненадежден, щеше да излъже.
— Добре — промълви накрая.
— Тогава да тръгваме.
— Не мога, прикован съм към стената — Марти унило показа ръцете и десния си крак. Краищата на тънки, но здрави вериги бяха закрепени за халки в стената, а ключалките не изглеждаха от лесните.
— Трябваше да се сетя, щом не са оставили никой да те охранява пред вратата.