— Неприятно е — отбеляза Марти.
— Обзалагам се, че е така. — Грифин отново извади инструментите си и бързо го освободи.
Докато Марти търкаше китките и глезена си, Бил свирна на добермана. Кучето дотърча с вдигната муцуна.
— Приятел — каза Грифин, като докосна Марти. — Добър. Защитавай.
С удивително спокойствие обичайно нервният Марти протегна крака от кушетката и седна, а огромното животно подуши дрехите, ръцете и краката му. Щом то отстъпи, Марти попита:
— Имали си име?
— Самсон.
— Подхожда му — реши Марти. — Сигурно ти е добър приятел.
— Такъв си е. Наблюдавай — заповяда Бил.
Самсон изскочи навън, огледа се на всички посоки и зави към стълбището.
— Хайде — поведе Бил.
Грифин подкрепяше Марти, докато излизаха от стаята, но след това той го отблъсна. Двамата почти тичешком се изкачиха по стълбите, прекосиха пустия коридор и излязоха от задната врата, където беше паркирана колата на бившия агент. Мозъкът на Марти работеше на пълни обороти. Изпитваше смесени чувства към Бил, но все пак той го бе измъкнал от ужасната тъмница. Когато Грифин се спря на прага, Марти го хвана за ръката.
— Виж, движеща се сянка! — посочи към малкия страничен прозорец.
Доберманът протегна напред глава. Грифин махна на кучето да спре. Същевременно притисна Марти надолу.
— Просто един от охраната. След три минути ще завърши обиколката си — забързано му прошепна той. — След това тръгваме, нали?
— Не е необходимо да искаш позволението ми — сопна се Марти. Определено се чувстваше по-добре.
Грифин повдигна вежда. Погледна през прозореца и кимна към Целербах.
— Да тръгваме.
Бил го задърпа напред. Кучето се втурна покрай тях към джипа. Грифин отвори вратата и доберманът се настани в колата. Застана зад волана, а Марти зае седалката до него. Запали мотора и заповяда:
— Легни долу.
През последните дни животът му бе изпълнен с толкова преживелици, че Марти вече не спореше, когато някои по-добре запознат с бездънния свят на насилието му кажеш да направи това или онова. Сви се на пода. Самсон гордо се настани на седалката. Марти протегна ръка към него и когато кучето завря нос в нея, го потупа по влажната муцуна.
— Добро куче!
Грифин караше бързо. Друг пазач му махна с ръка, когато напускаше двора, и той го поздрави в отговор. Минаха по-малко от двайсет минути, откакто се бе върнал, и се надяваше да са забравили предишното му заминаване. Сега насочи вниманието си към следващата си цел. Да открие Джон, преди Ранди Ръсел да го убие.
— Добре, вече сме вън от опасност. Сега накъде?
— В Сиракуза. Ще ти кажа останалото, като стигнем.
— Трябва да летим, там ще наемем кола — реши Грифин.
Но в бързината бе забравил за третия пазач, скрит в гората. Мъжът изгледа изчезващото по пътя чероки и тихо каза по клетъчния телефон:
— Мистър Тремон? Той захапа въдицата. Измъкна онзи Целербах и запрашиха с колата. Да, сър. Вече инсталирахме проследяващото устройство. Летището е подсигурено, а друга група го чака на междуградския път.
Глава 42
13:02 ч.
Сиракуза, Ню Йорк
— По дяволите всичко! — изрева ядосано Питър Хауел, наведен над компютъра. — Във файловете на Бланчард няма почти нищо за ветеринарния серум или за маймунския вирус. Всичко изглежда съвсем законно. — Прокара с отвращение ръка по сивата си коса.
Вятърът свистеше през разбития прозорец на караваната — Смит седеше на канапето до него, скръстил ръце на гърдите и с протегнати напред крака. Докато Питър търсеше нформацията, той леко подремваше. Пистолетът му бе затъкнат в колана — можеше мигновено да го измъкне от там.
— И нищо за тестове върху хора?
— А Ирак? — зад него Ранди се протегна. Тя също спеше, докато гръмогласното проклятие на Питър не я разбуди. Внезапно осъзна, че се намира до Джон, съвсем близо до него. Настани се на пода, за да остави повече място по между им. Автоматът й се намираше под канапето точно до коленете й. Усещаше сигурност в неговата близост.
— Нито дума — изръмжа Питър. — Възможно е да сме попаднали на погрешна следа. Бланчард може да е чиста като планински ручей. Ако всичко е както изглежда и откриването на серума е щастливо съвпадение?
— О, моля те! — невярващо възрази Ранди.
— Това не обяснява първоначалните дванайсет случая — припомни му Джон. — Който и да е започнал този експеримент преди десет години, явно разполага с вируса. Както и със серума, излекувал тримата иракчани миналата година и тримата американци преди седмица.
Настъпи тишина. Замислиха се дали е възможно друго обяснение.