Накара го да подуши всеки един от тях. След това, водени от Джон, всички пропълзяха към единия край на колата, който се намираше най-близо до гората. От безопасността ги деляха само пет-шест метра.
— Натам — кимна към гъсталака Питър. — Ще можем да се скрием и да измислим какво да правим по-нататък. Когато ви кажа „Хайде“, скачате и тичате, сякаш всички дяволи на ада са по петите ви. Ще ви прикривам — потупа уверено оръжието си.
В този момент откъм предните дървета изплуваха сенки.
— Залегнете! — извика Смит и се хвърли по лице.
Останалите го последваха точно преди ураганен огън да прореже откритото пространство. Куршумите рикошираха от двете страни на караваната. Запълзяха назад, търсейки прикритие зад гумите.
— Колко са? — попита Бил Грифин.
— Двама. — Англичанинът беше присвил очи и оглеждаше дъбравата.
— Или четирима — възрази зад него Джон, като дишаше тежко.
— Двама или трима — включи се Ранди, — което означава, че поне двама са от другата страна.
Бил Грифин се огледа наоколо. Долови напрежението и страха по лицата им, но и храбростта, бликаща от очите им. Това беше вярно дори за Марти в неговото странно състояние и още по-странно работещ мозък. Вече не беще същият ревлив, вечно оплакващ се досадник, когото помнеше преди години. Компютърното генийче беше пораснало. Като си го помисли, усети, че дълбоко в него се отвори някаква стара и много болезнена рана. Почувства странна промяна в душата си. Може би причината бе в годините прекарани в служба на хора с извратени мозъци. Или може би никога не беше принадлежал на света, към който се бе стремил. Но най-вероятно вече не му пукаше от нищо и от никого, дори от самия себе си.
Отчаяно му се искаше нещата отново да придобият значение. Най-сетне разбра защо бе рискувал толкова много, за да предупреди Джон. Опита да спаси нещо добро в себе си. Кръвта му сякаш потече по-бързо, така както преди години, когато двамата със Смит бяха млади и бъдещето беше пред тях.
Знаеше какво трябва да направи.
Знаеше го всяка частица от тялото му. Единственото, което щеше да го спаси.
Без предупреждение бързо пропълзя изпод караваната, скочи на крака и се втурна напред към залегналите в гората убийци. Доберманът го последва.
— Бил! — изкрещя Джон — Недей!
Но вече бе твърде късно. Дългата му коса се развяваше, а краката го носеха към дърветата. Стреляше със своя глок и чувстваше такава свобода и облекчение, че не даваше пукната пара за живота си. Доберманът се хвърли върху един от наемниците вляво.
След секунда Джон, Ранди и Питър скочиха с оръжие в ръце и го последваха. Когато Джон го настигна, Бил лежеше сред тревите точно пред дървета, а от гърдите му течеше кръв.
— Исусе! — въздъхна Питър.
Бръснещият му поглед не преставаше да търси нови неприятели сред гората и на паркинга. На три метра от тях лежеше ниският набит мъж, който водеше атаката срещу Смит в Джорджтаун. Втори се беше проснал мъртъв с куршум в главата. Гърлото на третия беше прегризано, а доберманът бе изчезнал в храстите и дебнеше за други жертви.
— Не се виждат следи от мъжа, наречен от Бил Ал Хасан бързо отбеляза Питър. — Трябва да е бил с останалите отпред.
— Ако е останал сам, едва ли ще посмее да предприеме нещо — съгласи се Ранди, здраво стиснала автомата. Гласът и омекна и се обърна към Джон: — Как е той?
— Помогни ми.
Докато Питър стоеше на пост, Ранди и Смит пренесоха Бил под закрилата на дърветата, където го положиха на постеля от паднали листа.
— Бил, проклет негоднико — каза нежно Джон. — За какво се мислиш. Заедно щяхме да се справим с тях.
— Не… бъди толкова… сигурен… — Хвана приятеля си за яката и го придърпа към себе си. — Този път… можеше да те убият. Ал Хасан е някъде там… чака подкрепления… бягайте!
Хватката му беше здрава, но по устните му изби розова пяна.
— Успокой се, Бил. Само ще погледна раната ти. Ще се оправиш и…
— Глупости! — Грифин му отправи неуверена усмивка.
— Вървете във вилата… Езерото Магуа… Ужасно… ужасно — затвори очи, а дишането му стана почти недоловимо.
— Не говори! — разтревожено му каза Джон и разпра ризата.
Бил отново отвори очи.
— Няма време… Съжалявам за София… съжалявам за всичко — очите му се разшириха, сякаш се взираше в безкрайността.
— Бил! Бил! Не го прави!
Главата му клюмна назад. В смъртта лицето му изведнъж стана някак си по-младо, по-невинно. Чертите, които толкова лесно се променяха в зависимост от ролите, които Грифин играеше, сега се отпуснаха и разкриха една волева физиономия, изпълнена с болка. Някъде запя птица. Бръмчаха насекоми. Слънчевата светлина ги сгряваше.