Езерото Магуа, Ню Йорк
Дървената вила на Виктор Тремон изглеждаше огромна сред дърветата. Тесен павиран път водеше към прекалено голям гараж от задната й страна. Патрулът се състоеше от трима тежко въоръжени мъже. От далечната страна се забелязваше красивото езеро, скътано между боровете. Отгоре се носеха големи бели облаци, а следобедната светлина хвърляше дълги сенки по обраслите с дървета склонове на планината.
Зад вилата бяха залегнали Джон, Ранди и Марти. Лежаха по корем върху дебелия килим от борови иглички и внимателно анализираха разположението на сградата и изпълнените с досада действия на пазачите.
— Надявам се Питър да е прав — каза Марти, като протегна глава напред, без да е сигурен какво точно оглежда.
— Той знае какво прави — каза Смит, като в същото време запаметяваше маршрутите на охраната. Извърна се и погледна Ранди, която бе залегнала от другата му страна и напрегнато се ослушваше.
Дари го с приятелска усмивка.
След това и тримата посветиха изцяло вниманието си на плановете как да проникнат в планинския замък на Тремон. Един от отегчените и прозяващи се пазачи обикаляше веднъж на половин час постройката, проверяваше вратите и оглеждаше местността толкова повърхностно, че едва ли щеше да ги забележи, освен, ако не застанат пред него и не му помахат. Вторият седеше спокойно на едно столче, пушеше и се радваше на късното октомврийско слънце. Автоматичната му карабина небрежно лежеше на скута му. Третият се беше разположил удобно в един военен джип, недалеч от хеликоптерната площадка. Тя представляваше просто едно разчистено от тревата място, намиращо се на около двеста метра вдясно от тях.
— От години не са имали неканени гости. Може би никой не е нарушавал спокойствието им. — предположи Джон.
— Възможно е да няма какво толкова да се охранява — каза Ранди. — Грифин може би ни е излъгал. Възможно е да е грешал.
— Не, той ни спаси и знаеше, че умира — настоя Смит. — Не би могъл да лъже.
— Случва се Джон. Самият ти каза, че е вършил злини.
— Не и такива злини. — обърна се към Марти — Когато те заключиха тук, запомни ли нещо от вътрешността на сградата?
— Голям хол и множество по-малки помещения. Една слънчева стая, до нея кухня. Разпитваха ме в едно мазе надолу по стълбите. Беше съвсем празно освен един стол и една кушетка. Когато се събудих, намирах се в мазето, прикован с верига към стената.
— Само това ли можеш да ни кажеш? — попита Ранди.
— Не можах да си взема брошура от хотела им — опъна й се той. След това се намръщи. — Добре де, извинявай. Знам, че не искаше да ме обидиш. Наистина видях хора в бели престилки, приличаха на лекари. Носеха и бели панталони. Качваха се по стълбите към втория етаж, но какво има там не знам.
— Дали е някаква лаборатория? — попита се Ранди.
— Секретна лаборатория! — гласът на Джон беше тих, но тържествуващ. — Това е едно от нещата, които искаше да ни каже Бил. Секретна лаборатория за изследване и развойна дейност. Записките за дванадесетте жертви от войната в Залива, както и всичките им останали експерименти трябва да са тук. Сигурно за това не открихме нищо във файловете на Бланчард. Те никога не са записвали нищо в официалните доклади на компанията.
— Може би използват друга парола или друго име на компания — реши да теоретизира Ранди.
— Най-добре е да влезем и да разберем на място. Марти, стой тука. Така ще е по-безопасно. Ако видиш или чуеш нещо, стреляй веднъж, за да ни предупредиш.
— Не се бой, ще ги скъсам. — Марти се поколеба, а очите му се разшириха от удивление. — Не мога да повярвам, че казах подобно нещо. И особено, че го казах ентусиазирано. — Той хвана пушката помпа марка „Енфийлд“ с нервно неудоволствие. Беше си взел медикаментите, но ефектът им скоро щеше да отшуми.
Джон и Ранди решиха да изчакат, докато пазачът направи още една обиколка и запали цигара до втория охранител на верандата. След това се канеха да елиминират човека до хеликоптерната площадка. Не им се наложи да чакат дълго. След няколко минути единият от двамата стана и изчезна. След десетина минути се появи този път от далечната страна на сградата и разсеяно оглеждаше местността. Скоро направи пълен кръг и се присъедини към колегата си. От тази страна на вилата оставаше единствено пазачът на поляната. Той седеше на седалката на джипа и отегчено се прозяваше.
— Сега — каза Джон.
Втурнаха се към площадката. Далеч от полезрението на колегите си пазачът подремваше под горещите лъчи на слънцето.
— Искаш ли да минеш от другата страна на джипа, Ранди? — предложи Джон. Чувстваше как пулсът му се ускорява. — Ще стоя тук и ще те прикривам. Когато стигнеш, дай ми сигнал. Ще отвлека вниманието му от тази страна. Ако се събуди по-рано и те забележи, ще го обезвредя от тук.